И жените й хващаха ръцете, милваха я, като се молеха, караха я малко по малкия да дойде на себе си и й говореха за бога и за надеждата.
Тогава тя изпадаше отново в смъртно униние, плачеше, пъхнала ръце в прошарените си коси, плачеше като момиченце, с проточени стенания, като от време на време промълвяше:
— Моята Генуа! Моят дом! Онова море! О, Марко, мой клети Марко! Къде ли ще е сега моята нещастна рожба…
Беше полунощ. А нейният клет Марко, след като бе прекарал доста часове край един ров, капнал от умора, сега вървеше през една обширна гора от грамадни дървета, чудовища на растителността — огромни стъбла, подобни на колоните на катедралната черква, които сплитаха на една удивителна височина грамадните си кичести клони, посребрени от луната. В този полумрак той виждаше смътно безброй различни по форма стъбла, прави, наведени, криви, странно кръстосани — като че ли се заплашваха и се бореха. Някои бяха катурнати на земята като паднали отдавна кули и покрити с гъста и разнообразна растителност, подобна на разярена тълпа, която си ги оспорва педя по педя. Други бяха събрани на големи групи, отвесни и стегнати като снопове исполински копия, чийто връх достигаше облаците. Едно гордо величие, едно чудесно безредие от колосални форми, най-величественото и ужасно зрелище, което беше виждал в растителното царство. На моменти той изпадаше в голямо удивление. Но веднага душата му литваше към майка му. Той беше изнемощял, краката му кървяха, сам сред тая страшна гора, дето много нарядко виждаше малки човешки жилища, които в подножието на ония дървета изглеждаха като мравуняци, и по някой и друг бивол, заспал край пътя. Той беше изтощен, но не чувствуваше умора; беше сам, но не се страхуваше. Величието на гората повдигаше самочувствието му; близостта на неговата майка му вдъхваше мъжка сила и смелост; споменът за океана, за ужасите, за изпитаните и победени болки, за проявеното желязно постоянство — всичко това го караше да си вдигне челото; всичката силна и благородна генуезка кръв вливаше в сърцето му пламенна вълна от гордост и смелост. И у него настъпи нещо ново: докато дотогава бе носил в душата си образа на майка си малко поизбледнял и неясен от двегодишната раздяла, в тоя момент тоя образ започна да се избистря; той виждаше отново целия й образ, чист и ясен, какъвто от дълго време не беше го виждал; виждаше го наблизо, осветен, говорещ; виждаше отново най-беглите движения на очите и устните й, всичките й пози, всичките й движения, всичките отсенки на мислите й. И подтикван от тия напиращи спомени, той ускоряваше крачките си и в сърцето му израстваше една нова любов, една неизразима нежност, която го караше да рони сладки и тихи сълзи. И като вървеше напред в мрака, той й говореше, казваше й думите, които щеше да й промълви скоро на ухото:
— Тук съм, майко моя, ето ме — няма вече никога да те оставя; ще се върнем в къщи заедно и аз ще бъда постоянно до тебе на кораба, притиснат към тебе, и никой няма вече да ме откъсне от тебе, никой, никога вече, докато бъдеш жива!
И не забелязваше през това време, че по върховете на гигантските дървета гаснеше сребърната светлина на луната в нежната белота на зората.
В осем часа същата сутрин тукуманският лекар, един млад аржентинец, беше вече при леглото на болната, придружен от един помощник, за да се опита за последен път да я убеди да се подложи на операция. Заедно с него я увещаваха най-горещо инженер Мекуинец и жена му. Но всичко беше напразно. Жената се чувствуваше без сили и нямаше вече вяра в операцията; тя беше твърдо уверена, че ще умре през време на операцията или няколко часа след нея, след като изтърпи по-остри болки от ония, с които щеше да настъпи естествената й смърт. Лекарят току й повтаряше:
— Но операцията е сигурна, вашето спасение е несъмнено, стига само да съберете малко кураж! И също тъй е несъмнена и смъртта ви, ако не се съгласите!
Тия думи отиваха на вятъра.
— Не — отвръщаше тя с изгаснал глас, — аз имам още кураж да умра, но нямам кураж да страдам безполезно. Благодаря, господин докторе. Така е писано. Оставете ме да умра спокойна.