Обезсърчен, лекарят престана да настоява. Никой вече не продума. Тогава жената обърна лицето си към господарката и й отправи с глас на умираща следните молби:
— Мила, добра госпожо — промълви тя с мъка, като плачеше. — вие ще изпратите малкото ми пари и жалките ми вещи на моето семейство… чрез консула. Надявам се, че всички са живи. Сърцето ми предрича добро в тия последни моменти. Ще бъдете тъй добра да пишете… че винаги съм мислила за тях, че винаги съм работила за тях… за децата си… и че единствената ми мъка беше, че няма да ги видя вече… но че съм умряла с кураж… примирена… благославяйки ги… и че поверявам на мъжа си… и на по-големия си син… по-малкия, моя клет Марко… който беше в сърцето ми до последния миг…
Изведнъж тя сключи ръце и започна да вика възбудена:
— Моят Марко! Моето дете! Моят живот!
Но както викаше с просълзени очи, забеляза, че господарката я няма в стаята — бяха дошли да я повикат скришом. Потърси с поглед господаря — и той беше изчезнал. В стаята бяха само двете болнични служителки и помощникът на лекаря. В съседната стая се чуваше шум от ускорени стъпки, тихо и бързо говорене и сподавени възклицания. Болната втренчи във вратата замъглените си очи в очакване. След няколко минути тя видя, че се появи лекарят с необикновено лице; след него господарката и господарят също с променени лица. И тримата я изгледаха с особен израз и си размениха няколко думи шепнешком. Стори й се, че лекарят каза на госпожата:
— По-добре веднага.
Болната нищо не разбра.
— Йозефа — каза й господарката с треперещ глас. — Имам да ти кажа една добра новина. Приготви си сърцето за добра новина.
Болната я погледна внимателно.
— Една новина — продължи господарката, все по-развълнувана, — която ще те зарадва много.
Болната разтвори широко очите си.
— Приготви се — продължи господарката — да видиш едно лице… което обичаш много.
Жената вдигна в миг глава и започна да хвърля бързи святкащи погледи ту към госпожата, ту към вратата.
— Едно лице — добави господарката, пребледняла, — пристигнало ей сега… неочаквано.
— Кой? — извика жената със сподавен и странен глас като изплашена.
След миг тя нададе силен вик, повдигна се и седна на леглото и остана неподвижна с широко разтворени очи и с ръце на слепите очи, като пред някакво видение.
Марко, окъсан и прашен, беше застанал на прага, хванат за ръка от лекаря.
Жената извика три пъти:
— Господи! Господи! Господи!
Марко се спусна напред, тя протегна мършавите си ръце и като го притисна към гърдите си със силата на тигрица, избухна в буен смях, прекъсван от дълбоки хлипания без сълзи, които я накараха да падне задавена на възглавницата.
Но се съвзе веднага и извика луда от радост, като обсипваше главата му с целувки:
— Как така си тук? Защо? Ти ли си? Колко си пораснал! Кой те доведе? Сам ли си? Не си ли болен? Ти си, Марко! Не е сън! Господи! Говори ми!
После, като промени внезапно тона си, каза:
— Не! Мълчи! Почакай! — И като се обърна към лекаря, каза бързо: — Скоро, веднага, докторе! Искам да оздравея! Готова съм. Не губете нито миг. Изведете вън Марко да не слуша. Нищо няма, Марко. После ще ми разправяш. Още една целувка! Върви. Ето ме, докторе.
Марко бе изведен навън. Господарите и жените излязоха бързо; останаха хирургът и помощникът му, които заключиха вратата.
Господин Мекуинец се опита да завлече Марко в една отдалечена стая, ала напразно. — Марко сякаш беше прикован към пода.
— Какво има? — запита той. — Какво й е на мама? Какво ще й правят?
Тогава Мекуинец, като се опита пак да го отведе, му каза тихо:
— Слушай. Сега ще ти кажа. Майка ти е болна, трябва да й направят една малка операция. Ела с мене, ще ти обясня всичко.
— Не — отвърна момчето, като упорствуваше, — искам да остана тук. Обяснете ми тук.
Инженерът сипеше думи върху думи, като го дърпаше; момчето започна да се плаши и трепери.
Изведнъж остър вик, сякаш вик на смъртно ранен, се разнесе из цялата къща.
Момчето отвърна с друг отчаян вик:
— Майка ми умря!
Лекарят се показа на вратата и каза:
— Майка ти е спасена!
Момчето го изгледа за миг и след това се хвърли в краката му разридано:
— Благодаря ви, докторе!
Но лекарят го вдигна с думите:
— Стани!… Не аз, а ти, смело момче, ти спаси майка си.
Лято
Марко Генуезчето е предпоследният малък герой, с когото се запознаваме тая година, остава ни още един за месец юни. Имаме още само два месечни изпита, двайсет и шест учебни дни, шест четвъртъка и пет недели. Чувствува се вече краят на учебната година. Дърветата в градината, листнати и разцъфтели, хвърлят хубава сянка върху гимнастическите уреди. Учениците вече са облечени в летни дрехи. Хубаво е сега да ги види човек, като излизат от класовете; колко различно е всичко от миналите месеци! Косите, които бяха стигнали до раменете, са махнати — главите са ниско остригани; виждат се голи крака и голи вратове; сламени шапки с всякаква форма, с панделки, които стигат чак до гърбовете, ризи и връзки от всички цветове; най-малките, дори и най-бедните до едно носят по нещо червено или синьо, някаква висулка или някакво парцалче с ярък цвят, стига да е от мама, за да се покажат; а мнозина идват на училище без шапка, сякаш са избягали от къщи. Някои носят бяло гимнастическо облекло. Един от учениците на учителката Делкати е червен от главата до петите като рак. Мнозина са облечени в моряшко облекло. Но най-хубаво е Зидарчето, което е сложило една грамадна сламена шапка, с която прилича на половин свещ с абажур, и е много смешен, като прави заешка муцуна под нея. Корети също хвърли своята шапка от котешка кожа и сега носи една вехта пътническа шапка от коприна. Вотини носи един вид шотландски костюм, хубаво докаран. Кроси е оголил гърдите си; Прекоси се забавлява в синята си рубашка на ковач. А Гарофи? Сега, когато трябваше да остави пелерината си, която скриваше стоките му, останаха открити всичките му джобове, натъпкани с вехтошарски дреболии, от които се подават лотарийни списъци. Сега се вижда кой какво носи: ветрила, направени от половин вестник, цеви от тръст, стрели за хвърляне по птиците, трева, майски бръмбарчета, които изскачат от джобовете и пълзят бавно нагоре по палтата. Мнозина от малките донасят китки цветя на учителките си. Също и учителките са облечени в летни дрехи с весели цветове; само не „Монахинята“, която носи винаги черно; и учителката с червеното перо е все с него и с възел от розови панделки на шията, всички измачкани от лапичките на учениците й, които винаги я карат да се смее и да тича. Сега е сезонът на черешите, на пеперудите, на музиката в алеите и на разходките в полето. Мнозина от четвърти клас вече ходят да се къпят в река По. Всички мислят само за ваканцията. Всеки ден излизаме все по-нетърпеливи и радостни за утрешния ден. Само ми е мъчно да гледам Гароне в жалейка и клетата си учителка от първи клас, която става все по-слаба и по-бледа и все по-силно кашля. Сега тя ходи прегърбена и ме поздравява толкова тъжна!