— Знаеш ли си урока? Колко ти писа на домашната работа? Какво имате за утре? Кога е месечният изпит?
Също и бедните майки, които не знаят да четат, отварят тетрадките, гледат задачите, питат за бележките:
— Само четири? — Отличен? — Четири плюс на устен? — И се безпокоят, и се радват, разпитват учителите и говорят за програми и изпити.
Колко е хубаво всичко това, колко е велико и какво огромно обещание е за света!
Глухонямото момиче
Не можех да завърша месец май по-добре освен с посещението, което направих тая сутрин. Чухме, че звънецът издрънка, затичахме се всички. Чух, че баща ми каза с тон на учудване:
— Ти, Джорджо, тук?
Беше Джорджо, нашият градинар в Киери, чието семейство сега живее в Кондове. Той идваше от Генуа, дето пристигнал предния ден от Гърция, след като работил там три години по железните пътища. Носеше един голям вързоп. Поостарял е, но е все червен и засмян.
Баща ми го покани да влезе, но той отказа и запита веднага, като стана сериозен:
— Как е семейството ми? Как е Джиджа?
— Добре, преди няколко дни я виждах — отговори майка ми.
Джорджо въздъхна дълбоко:
— Ох, слава богу! Не смеех да се явя при глухонемите, преди да имам сведения за нея. Ще оставя тука вързопа си и ще отскоча да я взема. Три години не съм виждал клетата си дъщеря! Три години не съм виждал никого от близките си!
Татко ми каза:
— Придружи го.
— Извинете, още една дума — каза градинарят на площадката на стълбата.
Но баща ми го прекъсна:
— Как вървят твоите работи?
— Добре — отвърна той, — благодаря на бога. Донесох малко пари. Но исках да попитам — как върви обучението на нямата? Я ми кажете. Аз я оставих като едно нещастно животно, клетото създание! Малко вярвам на тия колежи. Научи ли се да прави знаци? Моята жена ми пишеше: „Учи се да говори, напредва“. Но, казах си аз, какво от това, че се учи да говори, щом аз не мога да правя знаците? Как ще се разбираме с нея? С тия знаци ще могат да се разбират помежду си един нещастник с друг. Та как е? Как е?
Баща ми се усмихна и отвърна:
— Нищо няма да ви кажа; ще видите сам. Идете, идете, не й крадете нито минута повече.
Излязохме. Институтът е наблизо. Вървяхме бързо. Градинарят ми говореше натъжен.
— Клетата ми Джиджа! Да се роди с това нещастие! Никога не съм чул от нея да ме нарече „татко“, а тя никога не е чула от мене да я нарека „дъще“, защото никога не е изрекла и не е чула нито една дума! И благодарение, че се намери един милостив господин, който пое разноските за института. Но преди да навърши осем години, не можеше да влезе в института. Вече три години не си е у дома. Сега ще навърши единадесет години. Я ми кажи, пораснала ли е, пораснала ли е, а? И весела ли е?
— Сега ще видите, сега ще видите — му отвърнах аз, като ускорих крачките си.
— Но къде е тоя институт? — запита той. — Жена ми я заведе там, след като вече бях отпътувал. Струва ми се, че трябва да е тук някъде.
Точно там бяхме стигнали. Влязохме веднага в приемната. Посрещна ни един пазач.
— Аз съм бащата на Джиджа Воджи — каза градинарят, — искам да видя дъщеря си веднага.
— Те са в междучасие — отвърна пазачът, — ще ида да уведомя учителката.
Градинарят не можеше нито да говори, нито да стои на едно място; гледаше картините по стените, без да вижда нещо.
Вратата се отвори: влезе една учителка, облечена в черно, с едно момиче за ръка.
Баща и дъщеря се погледнаха за миг и след това се хвърлиха с вик в обятията си.
Момичето носеше рокля на бели и червеникави резки и бяла престилка. По-висока е от мене. То плачеше, обхванало с две ръце шията на баща си.
Баща му се откъсна и започна да го разглежда с просълзени очи от главата до петите, като се задъхваше, сякаш беше тичал продължително, и възкликна:
— Ах, колко е пораснала! Колко се е разхубавила. Ах, моята клета немичка! Вие ли сте, госпожо, учителката? Я й кажете да ми направи знаците си, все ще разбера нещо, а по-късно малко по-малко ще ги науча. Кажете й да ме накара да разбера нещо с движения на ръцете.
Учителката се усмихна и каза тихо на момичето:
— Кой е този човек, които е дошъл да те види?
И момичето с дебел, странен, фалшив глас като гласа на дивак, който заговорва за пръв път езика ни, но с ясно произношение, отговори усмихнато:
— Ба-ща ми.
Градинарят направи крачка назад и извика като луд: