Въглищар и богаташ
Без съмнение никога Гароне не би казал оная дума, която вчера заранта Карло Нобис каза на Бети. Карло Нобис е горделив, защото баща му е богаташ. Той е висок, с черна брада и е много сериозен. Почти всеки ден идва да придружава сина си.
Вчера сутринта Нобис се препираше с Бети, един от най-малките, син на въглищар, и като не знаеше вече какво да му отвърне, защото не беше прав, той викна:
— Баща ти е дрипльо.
Бети цял се изчерви и не каза нищо, но очите му се напълниха със сълзи. Когато се върнал в къщи, той повторил тия думи пред баща си. И въглищарят, дребен и цял почернял, дойде след обяд в клас, хванал момчето си за ръка, да се оплаче на учителя. Докато той се оплакваше на учителя и всички ние мълчахме, бащата на Нобис, който сваляше палтото на сина си както винаги на прага на вратата, чу да произнасят името му, влезе в класа и поиска обяснение.
— Тоя работник — отговори учителят — е дошъл да се оплаче, че вашият син Карло казал на неговото момче: Баща ти е дрипльо.
Бащата на Нобис навъси чело и се поизчерви. След това запита сина си:
— Каза ли тия думи?
Синът, изправен сред стаята с наведена глава пред малкия Бети, не отговори.
Тогава баща му го хвана за ръка, бутна го толкова близо до Бети, че те почти се допряха, и му каза:
— Поискай извинение!
Въглищарят понечи да се намеси, като каза: „не! не!“, но бащата на Карло не му обърна внимание и повтори на сина си:
— Поискай му извинение! Повтори думите ми. Искам ти прошка за оскърбителната, глупава и неблагородна дума, която казах за баща ти, на когото баща ми счита за чест да стисне ръката.
Въглищарят махна решително с ръка, сякаш за да каже: „Не искам!“, но богаташът не му обърна внимание и неговият син повтори бавно, с тънък глас, без да повдигне очи:
— Аз ти искам прошка за оскърбителната, глупава и неблагородна дума, която казах за баща ти, на когото баща ми счита за чест да стисне ръката.
Тогава богаташът подаде ръка на въглищаря, който я стисна силно, и след това веднага тласна сина си в обятията на Карло Нобис.
— Моля ви се, поставете ги един до друг — каза богаташът на учителя.
Учителят сложи Бети на чина на Нобис. Когато те заеха местата си, бащата на Нобис се сбогува и си отиде.
Въглищарят постоя още малко умислен, като гледаше двете деца; след това се доближи до чина и изгледа внимателно Нобис с израз на любов и огорчение, сякаш искаше да му каже нещо, ала нищо не му каза; протегна ръката си, за да го помилва, ала не посмя и само докосна леко челото му с грубите си пръсти. След това тръгна към вратата и като се обърна да го види още веднъж, изчезна.
— Запомнете добре това, което видяхте, момчета — каза учителят, — това е най-хубавият урок през годината.
Учителката на брат ми
Синът на въглищаря е бил ученик на учителката Делкати, която днес дойде да види брат ми, който се бе поразболял. Тя ни разсмя, като ни разказа как майката на Бети преди две години й занесла в къщи една престилка въглища, за да й благодари, задето дала медал на сина й. Бедната жена упорствувала, не искала да отнесе обратно въглищата в къщи и почти заплакала, когато трябвало да се върне с пълна престилка. Друга добра жена пък, каза ни тя, й занесла доста тежка китка цветя, в която имало вързопче пари. Ние се забавлявахме много, като я слушахме, и брат ми глътна лекарството, което преди не искаше да вземе.
Колко търпение трябва да имат учителките с тия деца от първи клас, които не могат да произнасят още „р“ и „с“! Едно кашля, на друго му тече кръв от носа, трето си е загубило обувките под чина, четвърто реве, понеже се е уболо с перото, пето плаче, понеже си е купило тетрадка номер втори вместо номер първи. Петдесет такива деца в един клас, които не знаят нищо и които учителката трябва да научи да пишат. Те носят в джобовете си парченца сладко коренче, копчета, запушалки от шишета, стрита тухла и какви ли не дреболии… Учителката понякога е принудена да ги претърсва, но те крият предметите дори в обувките си. И не внимават: като влезе през прозореца някоя голяма муха, целият клас се обръща с главата надолу. Лете донасят в училище треви и бръмбари, които летят в кръг или пък падат в мастилниците и след това оставят следи от мастило по тетрадките. Учителката трябва да играе ролята на майка, да им помага да се облекат, да им превързва пръстите, когато се убодат, да вдига от пода шапките, които падат, да внимава да не си разменят палтата, защото иначе хленчат и кряскат. Клетите учителки! Отгоре на това майките идват да се оплакват: