Аз изпитвах нещо особено в сърцето си, нещо като голяма любов и голямо уважение, като си мислех колко са стрували тия награди на всичките тия работници, бащи на семейства, обременени с грижи, колко труд, прибавен към техния труд, колко часове, откъснати от съня, от който се нуждаят толкова много, и също колко усилия на ума, несвикнал с учението, и на грубите ръце, набити от работа! Мина едно момче от работилница, което, виждаше се, беше заело от баща си палтото за случая; и ръкавите му висяха толкова много, че то трябваше да ги запретне на сцената, за да може да поеме наградата си. И мнозина се засмяха, но смехът беше веднага заглушен от ръкопляскания.
След това дойде един стар човек с плешива глава и бяла брада. Минаха войници от артилерията, от ония, които идваха на вечерни занятия в нашето училище. После минаха мъже от стражата и общинските пазачи, които пазят училищата ни. Накрай учениците от вечерното училище изпяха пак химна на загиналите в Крим; но тоя път го изпяха с толкова възторг, с толкова любов, която бликаше непринудено от сърцето, че хората вече почти не ръкопляскаха и излязоха всички развълнувани, бавно и безшумно. За няколко минути цялата улица се изпълни с хора.
Пред вратата на театъра беше коминочистачът с дадената му награда — книга с червена подвързия, а около него имаше господа, които му говореха. Мнозина се поздравяваха през улицата, работници, момчета, пазачи, учител. Новият учител на втори клас излезе между двама артилерийски войници. Виждаха се и съпруги на работници, понесли децата си, които държаха в мъничките си ръце дипломите на бащите си и ги показваха горди на хората.
Моята учителка умря
Докато бяхме в театър „Виторио Емануеле“, моята учителка умряла. Тя умряла в два часа, седем дни след като бе посетила майка ми. Вчера заранта директорът дойде да съобщи за това в училище. Той каза:
— Ония от вас, които са били нейни ученици, знаят колко добра беше, колко обичаше учениците; тя беше майка за тях. Сега вече е мъртва. Една ужасна болест я изтощаваше от дълго време. Ако не трябваше да работи, тя би могла да се лекува и може би щеше да оздравее; би могла поне да продължи живота си с някой и друг месец, ако беше си взела отпуск. Но тя поиска да бъде между учениците си до последния ден. Вечерта в събота, на 17 този месец, тя се сбогува с тях, уверена, че няма да ги види вече, даде им пак добри съвети, целуна всички и си отиде разплакана. Сега никой няма да я види вече. Спомняйте си за нея, деца.