Малкият Прекоси, който беше неин ученик в първи клас, наведе глава върху чина и заплака.
Снощи, след училище, отидохме всички заедно в дома на умрялата, за да я придружим до черквата. На улицата вече имаше една погребална колесница с два коня и чакаха много хора, които разговаряха на нисък глас. Там бяха директорът, всичките учители и учителки от нашите училища, а също и от други училища, в които тя бе преподавала преди години. Там бяха също тъй почти всички деца от нейния клас, водени за ръка от майките си, които носеха свещи, много деца от други класове и около петнадесет ученика от училището „Барети“, които носеха венци и букети от рози. Много букети от цветя бяха сложени в погребалната колесница, на която беше окачен един голям венец от жълта акация с надпис: „На своята учителка — учениците от четвърти клас“, и под големия венец беше окачен един малък, донесен от сегашните й ученици. Сред тълпата се виждаха много прислужнички, изпратени от господарите си със свещи, а също и двама прислужници в ливреи със запалени факли. А един богаташ, баща на ученик на учителката, бе изпратил своя файтон, подплатен със синя коприна. Всички се трупаха пред вратата. Имаше няколко момичета, които си бършеха очите. Почакахме доста време мълчешком. Най-сетне снеха долу ковчега. Когато видяха да поставят ковчега в колесницата, няколко деца започнаха да плачат силно, а едно започна да вика високо, сякаш едва тогава разбра, че учителката му е умряла, и се разрида толкова отчаяно, че трябваше да го отведат. Шествието се подреди бавно и тръгна. Първи вървяха момичетата от манастира „Зачатие“, облечени в зелено, след тях момичетата от манастира „Мария“, облечени в бяло, със синя панделка, след това свещениците; а подир колесницата — учителите и учителките, ученичетата от първи клас и всички други, а накрай гражданството. Хората се показваха на прозорците и на вратите и като виждаха учениците и венеца, казваха: „Учителка е“.
Плачеха също някои от госпожите, които придружаваха най-малките ученици.
Като стигнахме, снеха ковчега от колесницата и го внесоха сред черквата пред големия олтар. Учителите сложиха върху него венци, децата го покриха с цветя и хората наоколо със запалени свещи започнаха да пеят молитви в голямата и мрачна черква. После изведнъж, когато свещеникът произнесе последното „амин“, изгасиха свещите, всички излязоха бързо и учителката остана сама.
Клетата учителка, тя беше толкова добра с мене, проявяваше толкова търпение, беше се трудила в продължение на толкова години! Тя оставила малкото си книги на своите ученици, на един дала мастилницата си, на друг картина, всичко, което притежавала, и два дни преди да умре, казала на директора да не пуска най-малките да ходят на погребението й, защото не искала те да плачат. Тя прави добро, страда и умря. Клетата учителка, останала сама в мрачната черква! Сбогом! Сбогом завинаги, моя добра приятелко, нежен и тъжен спомен от моето детинство!
Благодаря!
Моята клета учителка поиска да завърши учебната година; отиде си само три дни преди да свършат занятията. В други ден ще отидем още веднъж в клас, да чуем последния месечен разказ „Корабокрушение“ и след това… край. В събота, на първи юли, са изпитите. И тъй още една година, четвъртата, си отиде! И ако не беше умряла моята учителка, щеше да мине добре.
Аз си припомням онова, което знаех през миналия октомври, и ми се струва, че сега знам много повече — толкова много неща имаме в ума си! Мога да изкажа и да напиша по-добре оттогава онова, което мисля. Бих могъл дори да направя сметките на мнозина възрастни, които не умеят, и да им помогна в работите. И разбирам много повече, разбирам почти всичко, което чета. Доволен съм. Но колцина ме подтикваха и ми помагаха да уча, кой по един начин, кой по друг, в къщи, на училище, на улицата, навсякъде, където съм ходил и съм виждал нещо! И сега благодаря на всички. Благодаря най-напред на тебе, мой добри учителю, който беше толкова снизходителен и сърдечен с мене и за когото беше мъчителен труд да ми втълпява всяко ново познание, на което сега се радвам и с което се гордея. Благодаря ти, Дероси, мой удивителни другарю, който със своите бързи и любезни обяснения си ми помагал толкова пъти да разбера мъчни неща и да превъзмогна спънките при изпитите. Благодаря и на тебе, Старди, отлични и силни другарю, който ми показа как желязната воля успява във всичко. И на тебе, Гароне, добър и великодушен, който правиш добри и великодушни всички, които те познават. И на вас, Прекоси и Корети, които винаги сте ми давали пример на смелост в страданията и на спокойствие в работата. Казвам благодаря на вас, казвам благодаря на всички други. Но най-много благодаря на тебе, татко, на тебе, първия ми учител, първия ми приятел, който ми даде толкова много добри съвети и ме научи на толкова много неща, докато работеше за мене, като скриваше винаги скърбите си и гледаше по всякакъв начин да направиш учението ми лесно и живота ми красив; на тебе, нежна майко, любим, благословен ангел пазител, който споделяше всичките ми радости и горчивини, който учи, труди се, плака с мене, като с едната си ръка ми милваше челото, а с другата ми сочеше небето. Аз коленича пред вас, както когато бях дете, и ви благодаря, благодаря ви с всичката нежност, която сте вложили в душата ми през дванайсетте години на любов и жертви.