Корабокрушение
Последен месечен разказ
Преди години през една декемврийска утрин от ливерпулското пристанище потегли един голям параход, който носеше на борда си повече от двеста души, от които седемдесет души бяха екипаж. Капитанът и почти всички моряци бяха англичани. Между пътниците имаше неколцина италианци: три жени, един свещеник и група музиканти. Параходът трябваше да отиде на остров Малта. Времето беше мрачно.
Между пътниците от трета класа, на носа на парахода; имаше едно италианче на около дванайсет години, дребно за възрастта си, но яко, с хубаво, смело и строго сицилийско лице. То седеше само̀ върху куп въжа до мачтата. До него беше изтърканият му куфар, който съдържаше вещите му и върху който то бе сложило ръката си, Имаше мургаво лице и черни къдрави коси, които се спускаха почти до раменете. То беше облечено много бедно, с едно скъсано одеяло на гърба и с една стара кожена чанта през рамо.
Гледаше замислено пътниците, парахода, моряците, които минаваха край него тичешком, и неспокойното море. Имаше вид на момче, наскоро преживяло някакво голямо семейно нещастие — с лице на юноша, а с израз на мъж.
Малко след тръгването един от моряците, италианец с прошарени коси, дойде на носа на парахода, хванал за ръка едно момиченце, спря се пред малкия сицилианец и му каза:
— Ето ти една спътничка, Марио.
След това си отиде.
Момичето седна върху купчината въжа до момчето.
Погледнаха се.
— Къде отиваш? — запита я сицилианчето.
Момичето отвърна:
— През Малта за Неапол.
После добави:
— Отивам при баща си и майка си, които ме очакват. Казвам се Джулиета Фаджани.
Момчето не каза нищо.
След няколко минути то извади от чантата си хляб и сушени плодове; момиченцето имаше бисквити. Започнаха да се хранят.
— Дръжте се! — извика морякът италианец, като минаваше бързо край тях, — Сега ще започне балет!
Вятърът се усилваше, параходът силно се клатушкаше. Но двете деца, които не страдаха от морската болест, не обръщаха внимание на това. Момиченцето се усмихваше. То имаше приблизително възрастта на другаря си, но беше много по-високо от него, с мургаво лице, тънко, мършавичко и облечено доста скромно. Косите му бяха ниско отрязани и къдрави; една червена кърпа покриваше главата му и на ушите му висяха сребърни обици.
Като се хранеха, те си разказваха своите истории. Момчето нямаше нито баща, нито майка. Баща му, работник, умрял преди няколко дни в Ливерпул и го оставил само̀; италианският консул го препратил в родното му място, в Палермо, дето имало далечни роднини. Момиченцето било заведено в Лондон преди година от една негова леля вдовица, която го обичала много и на която родителите му, бедни хора, го дали за известно време, като вярвали на обещанието й, че ще му остави наследство. Но няколко месеца след това лелята умряла, смазана от един омнибус, без да остави един чентезим. Тогава и то се отнесло до консула, който го изпратил за Италия. И двете бяха поверени на моряка италианец.
— И тъй — каза в заключение момиченцето — баща ми и майка ми вярваха, че ще се върна богата, а пък аз се връщам бедна. Но те пак ще ме обичат. Братята ми също. Те и четиримата са мънички. Аз съм най-голямата в къщи. Обичам ги. Много ще се зарадват, като ме видят. Ще вляза на пръсти… Морето е ужасно.
След това запита момчето:
— А ти при родителите си ли отиваш?
— Да… ако ме искат — отвърна то.
— Не те ли обичат?
— Не знам.
— На Коледа ще навърша тринайсет години — каза момичето.