След това започнаха да говорят за морето и за хората, които бяха около тях. Целия ден прекараха заедно, като от време на време разменяха по някоя дума. Пътниците ги вземаха за брат и сестра. Момиченцето плетеше чорап, момчето мислеше, а морето все повече се вълнуваше.
Вечерта, когато се разделяха, за да отидат да спят, момиченцето каза на Марио:
— Спи спокойно!
— Никой няма да спи спокойно! — възкликна морякът италианец, който минаваше край тях тичешком, повикан от капитана.
Тъкмо когато момчето щеше да пожелае на приятелката си „лека нощ“, една неочаквана водна струя го плесна силно и го удари о скамейката.
— Майчице моя, кръв тече! — извика момичето, като се хвърли върху него.
Пътниците, които бягаха долу, не забелязаха това. Момиченцето коленичи до Марио, който беше замаян от удара, изчисти му челото, което кървеше, сне червената кърпа от косите си и я усука около главата му, след това я притисна към гърдите си, за да завърже краищата на кърпата, и така изцапа жълтата си дреха над колана.
Марио се сепна и стана.
— По-добре ли се чувствуваш? — запита го момичето.
— Нищо ми няма вече — отговори той.
— Спи спокойно! — каза Джулиета.
— Лека нощ! — отвърна Марио.
И слязоха по двете съседни стълбички в спалните си.
Морякът бе предрекъл точно. Още не бяха заспали, когато се разрази страхотна буря. Тя дойде като внезапно нападение на яростни вълни, които за няколко минути строшиха една мачта и отнесоха като листа три от окачените на крана лодки и четири вола, които бяха на предната част на парахода. Във вътрешността на парахода настъпи смут и страх, вдигна се такава врява от викове, плачове и молитви, от която могат да настръхнат косите на човек. Бурята се усилваше бързо през цялата нощ. На разсъмване се засили още повече. Страхотните вълни шибаха напреко парахода, нахлуваха върху кувертата и разбиваха, помитаха и поваляха в морето всяка вещ. Платформата, която покриваше машините, беше продънена и водата нахлу вътре с ужасен шум, огънят изгасна и машинистите избягаха; големи силни води проникнаха отвсякъде.
Един гръмлив глас извика:
— На помпите!
Беше гласът на капитана.
Моряците се спуснаха към помпите. Но един внезапен морски удар в задната част на парахода счупи преградите и люковете и цял поток нахлу вътре.
Всички пътници, ужасени до смърт, се бяха приютили в голямата зала.
По едно време се появи капитанът.
— Капитане! Капитане! — извикаха всички в един глас. — Какво става? Как сме? Има ли надежда? Спасете ни!
Капитанът почака да млъкнат всички и каза хладно:
— Да се примирим!
Само една жена нададе вик:
— Милост!
Никой друг не можа да извика. Ужасът беше сковал всички. Много време мина така в гробно мълчание. Всички се гледаха с бледи лица. Морето ставаше все по-ужасно. Параходът се клатеше тежко. По едно време капитанът се опита да хвърли в морето една спасителна лодка. Няколко моряка влязоха в нея, лодката бе спусната; но една вълна я обърна и двамина от моряците, от които единият италианецът, потънаха; другите едва успяха да се хванат за въжетата и да се качат на парахода.
След това самите моряци загубиха всяка смелост. След два часа параходът беше вече потънал във водата на височина на портхобаните.
През това време на кувертата се откриваше ужасно зрелище. Майките притискаха към гърдите си отчаяно децата си, приятелите се прегръщаха и си казваха сбогом; някои слизаха долу в кабините, за да умрат, без да гледат морето. Един пътник се застреля с револвер в главата и се строполи по корем върху стълбата на спалнята, където издъхна. Мнозина се прегръщаха трескаво, някои жени се гърчеха ужасно. Мнозина бяха коленичили около свещеника. Чуваше се хор от ридания, от детски плач, от остри и странни гласове и тук-там се виждаха неподвижни хора като статуи, изумени, с широко разтворени очи, без поглед, лица на трупове и на луди. Двете деца, Марио и Джулиета, вкопчили се в една мачта на парахода, гледаха втренчено морето като безумни.
Морето беше попритихнало; но параходът продължаваше да потъва бавно. Оставаше му още малко.
— Лодката в морето! — извика капитанът.
Една лодка, последната, бе пусната във водата и четиринайсет моряка с трима пътника слязоха в нея.
Капитанът остана на борда.
— Слезте при нас! — извикаха отдолу.
— Аз трябва да умра на поста си — отвърна капитанът.
— Ще срещнем някой параход — извикаха му моряците, — ще се спасим. Слезте! Загивате!
— Оставам.
— Има още едно място — извикаха тогава моряците, като се обърнаха към другите пътници. — Една жена!
Една жена излезе напред, подкрепяна от капитана, но като видя разстоянието, на което се намираше лодката, не посмя да скочи и падна на кувертата. Другите жени бяха почти всички вече припаднали или умираха.