— Едно дете! — извикаха моряците.
При тоя вик сицилийчето и неговата другарка, които дотогава сякаш бяха вкаменени от изумление, пробудени изведнъж от силния инстинкт за живот, в миг се откъснаха от мачтата и се спуснаха към ръба на парахода, ревейки в един глас:
— За мене!
Те се тласкаха едно друго, подобно на две разярени зверчета.
— По-малкото! — извикаха моряците. — Лодката е претоварена! По-малкото!
При тия думи момичето, сякаш поразено от гръм, отпусна ръце и остана неподвижно, като гледаше Марио с изгаснали очи.
Марио я погледна за миг, видя кървавото петно на гърдите й, опомни се и блясъкът на една божествена мисъл озари лицето му.
— По-малкото! — извикаха в хор моряците с повелителна нетърпеливост. — Тръгваме!
Тогава Марио с глас, който не приличаше на неговия, извика:
— Тя е по-лека! За тебе, Джулиета! Ти имаш баща и майка! Аз съм сам! Давам ти мястото си! Спусни се долу!
— Хвърлете я в морето! — извикаха моряците.
Марио сграбчи Джулиета през кръста и я хвърли в морето.
Момичето извика и цопна във водата; един моряк я хвана за ръката и я издърпа в лодката.
Момчето остана на края на парахода с вдигнато чело, с развети от вятъра коси, неподвижно, спокойно, величествено.
Лодката потегли. Едва успя да се спаси от водовъртежа, предизвикан от потъването на парахода, който заплашваше да я обърне.
Тогава момичето, останало до този миг почти в безсъзнание, вдигна очи към момчето и се разплака.
— Сбогом, Марио! — му извика то, като хълцаше, с протегнати към него ръце. — Сбогом! Сбогом! Сбогом!
— Сбогом! — отговори момчето, като вдигна ръка нагоре.
Лодката се отдалечаваше бързо по развълнуваното море, под мрачното небе. Никой не викаше на парахода. Водата докосваше краищата на кувертата.
По едно време момчето падна на колене със скръстени ръце и очи, отправени към небето.
Момичето си покри лицето.
Когато вдигна глава, то хвърли поглед върху морето; параходът беше вече изчезнал.
Юли
Последната страница от майка ми
И тъй годината свърши, Енрико! И хубаво е да ти остане като спомен от последния ден образът на възвишеното момче, което даде живота си заради приятелката си. Сега ти предстои да се разделиш с учителите си и другарите си и аз трябва да ти съобщя една печална новина. Раздялата ще бъде не само за три месеца, а завинаги. Поради професионални причини баща ти трябва да напусне Торино и ние всички трябва да отидем с него. Ще заминем през есента. Ти ще трябва да постъпиш в друго училище. Това ти е неприятно, знам, защото съм уверена, че обичаш старото си училище, където в продължение на четири години по два пъти на ден изпитваше радостта от труда; където виждаше в продължение на толкова време в определени часове все едни и същи ученици, все едни и същи учители, все едни и същи родители, и баща си, и майка си, които те очакваха усмихнати; твоето старо училище, дето ти се разви умът, дето намери толкова добри другари, дето всяка дума, която чуваше, целеше доброто ти, и където не си изпитвал неприятност, която да не ти е била полезна.
И тъй носи в себе си тая любов и се сбогувай от сърце с всичките си другари. На някои ще се случат нещастия, ще загубят скоро баща си и майка си; други ще умрат млади; други може би ще пролеят благородно кръвта си в сражения; мнозина ще бъдат добри и честни работници, бащи на трудолюбиви и честни семейства като техните; и кой знае дали някой от тях няма да има големи заслуги за родината и да прослави името си.
И тъй раздели се с тях сърдечно. Остави частица от душата си в това голямо семейство, в което влезе като дете и излизаш като юноша и което майка ти и баща ти обичат толкова, защото ти бе обичан много в това семейство. Училището е майка, Енрико, то те отне от ръцете ми, когато ти едва говореше, и сега те връща голям, силен, добър, прилежен… Да бъде благословено! А ти, синко, никога не го забравяй. О, невъзможно е да го забравиш. Ти ще пораснеш, ще обиколиш света, ще видиш огромни градове и чудни паметници и много от тях ще забравиш; но онова скромно бяло здание със затворените капаци на прозорците и оная малка градина, дето цъфна първото цвете от твоя ум, ще го виждаш до последния ден на твоя живот, както аз ще виждам къщата, в която чух за пръв път твоя глас.
Изпитите
Най-после изпитите започнаха. Из улиците около училището не се чува да се говори за друго от ученици, от бащи, от майки, дори от гувернантки: изпити, бележки, тема, средна бележка, остава, минава — всички повтарят едни и същи думи. Вчера сутринта имахме свободно съчинение, тая заран изпит по аритметика. Трогателно беше да види човек всичките родители, които водеха децата си на училище, като им даваха последните съвети из пътя, и многото майки, които придружаваха децата си чак до чиновете, за да видят дали има мастило в мастилниците им и да опитат перата им, и на излизане се обръщаха от прага да кажат: „Не се бой! Внимавай! Моля те!“