В изпитната комисия беше учителят Коати, оня с голямата черна брада, който си преправя гласа като на лъв и никога не наказва никого. Някои ученици бяха побледнели от страх. Когато учителят разпечата плика от общината и извади задачата, всички бяха притаили дъх. Той продиктува задачата на висок глас, като изглеждаше ту един, ту друг от нас някак си страшно; но ние знаехме, че ако можеше да ни продиктува и решението, за да минем, би го направил с голямо удоволствие. След едночасова работа мнозина започнаха да се безпокоят, защото задачата беше мъчна. Един плачеше. Кроси си удряше главата с юмруци. Горките ученици, мнозина от тях не са виновни, че не знаят, защото не са имали време да учат, пък и родителите им не са се занимавали с тях. Но имаше кой да се грижи за тях. Ако можехте да видите Дероси колко залягаше да им помогне, да прокара някоя цифра или да подскаже някое действие, без да го забележат; беше толкова загрижен за всички, та човек би казал, че той е нашият учител. Гароне, който е силен по аритметика, също така помагаше, на които можеше, и помогна дори на Нобис, който беше се объркал и поради това беше станал крайно любезен. Старди стоя повече от един час неподвижен, втренчил очи в задачата, с юмруци на слепите очи, а след това свърши всичко за пет минути.
Учителят обикаляше между чиновете, като казваше:
— Спокойствие! Спокойствие! Препоръчвам ви спокойствие!
И когато видеше някой обезсърчен, за да го разсмее и ободри, разтваряше широко уста, сякаш искаше да го разкъса, като се правеше на лъв.
Към единадесет часа, като погледнах долу през прозорците, видях много родители, които се движеха нетърпеливо из улицата; между тях беше бащата на Прекоси със своята синя рубашка, изскочил от работилницата с още съвсем черно лице. Там беше майката на Кроси, зеленчукопродавачката, както и майката на Нели, облечена в черно, която не можеше да стои на едно място.
Малко преди обяд дойде баща ми и вдигна очи към моя прозорец — милият ми татко! По обяд всички бяхме свършили. Какво интересно зрелище беше на излизане! Всички се спускаха към децата си да ги разпитват, да прелистват тетрадките им, да сравняват работата им с тая на другарите.
— Колко действия? — Каква е общата сума? — А изваждането? — Ами отговорът? — Ами точката на десетичната дроб?
Учителите сновяха насам-натам, викани от сто места.
Баща ми взе веднага от ръката ми черновата, погледна я и каза:
— Добре.
До нас беше ковачът Прекоси, който също тъй разглеждаше работата на сина си, малко неспокоен; при това личеше, че не проумяваше. Той се обърна към баща ми:
— Ще благоволите ли да ми кажете сбора?
Баща ми прочете числото.
Ковачът погледна пак в тетрадката: вярно беше.
— Браво, детето ми! — възкликна той предоволен.
Баща ми и той се изгледаха за миг и се усмихнаха като стари приятели; баща ми му протегна ръка, той я стисна. И се разделиха с думите:
— До устния!
Като изминахме няколко крачки, чухме един тънък глас, който ни накара да се обърнем — пееше ковачът.
Последният изпит
Тая заран имахме устни изпити. В осем часа бяхме всички в клас и в осем и четвърт започнаха да ни викат по четирима наведнъж в голямата зала, дето има една голяма маса, покрита със зелена покривка, около която бяха седнали директорът и четирима учители, между които и моят. Аз бях един от първите извикани. Клетият ми учител! Тая заран забелязах, че той наистина ни обича. Докато другите учители ни изпитваха, той не си откъсваше очите от нас; смущаваше се, когато бивахме неуверени в отговорите си, радваше се, когато отговаряхме добре, слушаше всичко и ни правеше хиляди знаци с ръце и глава, за да ни каже: „Добре — не — внимавай — по-бавно — не се бой“. Ако можеше да говори, той би ни подсказал всичко. Ако на негово място бяха един след друг бащите на всички ученици, не биха направили повече от него. Искаше ми се да му кажа пред всички десет пъти „благодаря!“ А когато другите учители ми казаха: „Добре, върви си“, очите му светнаха от радост.