В полунощ Санта, облечена в тъмна, проста дреха, се измъкна тихичко от къщата. Тя се спря за миг под дъбовете. Над прерията се стелеше мъглявина и луната, чиято светлина се разтваряше в неосезаемите бягащи валма, изглеждаше бледооранжева. Но присмехулници свирукаха на всеки клон, хиляди цветя насищаха с дъха си въздуха, а на близката полянка лудуваше цяла детска градина от призрачни зайчета. Санта обърна лице на югоизток и изпрати въздушни целувки в тази посока — защото нямаше кой да я види.
После тя забърза мълчаливо към ковачницата на петдесетина крачки от нея. Какво е правила там, можем само да се досещаме. Но огнището се разгоря и се разнесоха леки удари на чук, каквито вероятно може да се чуят, когато Купидон точи стрелите си.
След малко тя излезе. В едната си ръка държеше за дръжката някакъв предмет със странна форма, а в другата малък мангал — от онези, които употребяват за дамгосване на говедата. Осветена от луната, тя притича до краварника, гдето бяха вкарани съсекските крави.
Санта отвори вратата и се вмъкна в краварника. Повечето от съсекските крави бяха тъмночервени. Но между тях се открояваше една млечнобяла.
И ето че Санта отърси от рамото си нещо, което не бяхме забелязали досега — въжено ласо. Тя нагласи примката в дясната си ръка, нави останалата част на лявата и се намъкна посред кравите. Целта й беше бялата крава. Санта метна ласото, но то закачи единия рог и се изхлузи. При второто мятане ласото се уви около предните крака на животното и то се строполи тежко на земята. Санта се хвърли като пантера към кравата, но тя се изправи, пресрещна я и я повали като стръкче трева.
Санта заметна още веднъж. Разтревожените добичета се блъскаха в плътна маса покрай оградата. Този път успя; бялата крава пак падна на земята и преди да успее да се вдигне, Санта бързо върза ласото за дирека и се хвърли с кожени пранги към нея.
За минута (което още не е рекордно време) краката на добичето бяха вързани и Санта, запъхтяна и отмаляла, се подпря на стената пак само за минута.
После прибягна бързо до мангала, оставен до вратата, и взе нажеженото до бяло клеймо със странна форма.
Ревът на дълбоко обидената бяла крава, когато желязото се допря до нея, би трябвало да разбуди слуховите нерви и съвестите на спящите наблизо поданици на Нопалито, но това не стана. И в дълбоката нощна тишина Санта прелетя като птица до къщата, тръшна се на леглото и зарида — зарида, сякаш кралиците имат същите сърца, каквито имат жените на простите фермери, зарида, сякаш бе готова на драго сърце да направи крале принц-комсортите, стига те да се върнат иззад далечните хълмове.
На сутринта пъргавият, запищовен младеж и неговите vaqueros подкараха чердата съсекски говеда през прериите към ранчо Секо. Дотам имаше деветдесет мили — шест дена път със спиранията за паша и водопой.
Добичетата пристигнаха в ранчо Секо по здрач и бяха приети и преброени от отговорника на ранчото.
На другата сутрин в осем часа един конник изскочи от гъсталаците край Нопалито. Той слезе от коня с мъка и закрачи със звънтящи шпори към къщата. Запененият му кон изпръхтя тежко, поолюля се, клюмна глава и затвори очи.
Но не жалете напразно дорестия петнист Белсхазар. Този рекордьор на дълги разстояния и до ден-днешен пасе из конското пасбище на Нопалито неоседлаван, глезен и обичан от всички.
Едва държейки се на крака, конникът влезе в къщата. Две ръце се обвива около врата му и някой, с глас на жена и на кралица, възкликна:
— Уеб… О, Уеб!
— Показах се негодник — каза Уеб Йегър.
— Шшшт — спря го Санта. — Видя ли го?
— Видях го — отвърна Уеб.
Какво искаха да кажат, един бог знае. Но и вие ще разберете, ако сте чели внимателно буквара на събитията.
— Бъди кралица — каза Уеб — и забрави случилото се, ако можеш. Аз се държах като жалък койот.
— Шшшт! — спря го пак Санта и сложи пръст на устните му. — Тук няма кралици. Знаеш ли коя съм аз? Санта Йегър — първа дама на кралската спалня. Ела с мен.
Тя го помъкна от чардака към стаята вдясно. В нея имаше люлка, а в люлката бебе — червендалесто, буйно, красиво бебе, което бъбреше нещо неразбираемо и най-нахално плюеше на цял свят.
— Няма кралица в това ранчо — повтори Санта. — Погледни краля. Има твоите очи, Уеб. На колене и гледай негово височество.
Но на чардака се чу звън от шпори и отново се появи Бъд Търнър със същия въпрос, който беше задал близо преди година.
— Добрутро. Говедата са вече на пътя. При Барбър ли да ги откарам или…
— Ба-ба-ба-ба-ба-ба! — закрещя кралят в люлката, като размахваше юмруци във въздуха.