— Джеймс Истън. И-С-Т-Ъ-Н.
— Сър, положете ръка върху Библията, за да се закълнете.
Благочестивото изражение на Джими, когато се закле да говори истината, само истината и нищо друго, освен истината, предизвика весело шушукане в залата.
Чудесно, няма що, помисли си Емили. Молеше се съдебните заседатели да не проявят предубеждение към възловия й свидетел.
Съдия Стивънс удари рязко с чукчето и предупреди, че ако някой наруши реда в залата по време на показанията на свидетеля, ще бъде отстранен незабавно и ще му бъде забранено да присъства на следващите заседания.
Джими се настани на свидетелската скамейка и Емили пристъпи към него бавно, със сериозно изражение. Тактиката й беше да го накара да разкаже първо за криминалното си минало и за постигнатото между двамата споразумение. Беше говорила за тези неща при встъпителната си пледоария и сега искаше да извади на бял свят всички подробности. Надяваше се така да убеди съдебните заседатели, че е откровена с тях и че на този свидетел, въпреки дългия списък от престъпления зад гърба му, може да се вярва.
Стъпвам върху тънък лед, помили си тя. Започна да задава въпрос след въпрос с делови тон, а отговорите на Джими Истън бяха точно такива, на каквито се надяваше. Той говореше смирено и с известно колебание, докато признаваше, че многократно е бил арестуван и няколко пъти е лежал в затвора. После изневиделица добави:
— Но не съм наранявал никого, мадам. Затова не се навих да убия съпругата на Олдрич.
— Възразявам — скочи Ричард Мур.
Нищо лошо, Джими, помисли си Емили. Не отразиха последната реплика в протокола, но съдебните заседатели я чуха много добре.
Същинските показания на Истън започнаха едва късно сутринта. В дванайсет и двайсет съдия Стивънс разбра, че Емили се готви да насочи въпросите към срещата на Истън с Грег Олдрич, и се намеси:
— Госпожо Уолъс, наближава времето за обедната почивка в дванайсет и половина. Закривам заседанието до един и половина.
Идеално, помисли си Емили. Сега криминалното минало на Джими щеше да се отдели в известен смисъл от показанията му за Олдрич. Благодаря, господин съдия.
С безизразно изражение тя изчака на масата на обвинението да върнат Истън в арестантската килия до офиса на шерифа, а съдебните заседатели да напуснат помещението. После бързо се отправи към кабинета на Тед Уесли. Той бе присъствал в съдебната зала тази сутрин и Емили искаше да чуе мнението му за разпита й на Истън.
Откакто съобщиха за номинирането му за главен прокурор на Съединените щати, около него имаше голям медиен интерес и отзивите като цяло бяха изключително благоприятни. Защо да не са, помисли си Емили, докато бързаше по коридора. Тед бе добър юрист и беше активен в републиканските среди, преди да стане прокурор.
При влизането в кабинета му видя куп вестникарски изрезки по бюрото. Дори за миг не се усъмни, че са за номинирането му. Доброто настроение се четеше по лицето му.
— Емили — посрещна я той възторжено. — Ела насам. Виж какво пишат.
— О, вече прочетох повечето. Представят те чудесно. Поздравления.
— И ти не се справяш лошо. Почти ме измести от първите страници с великолепния начин, по който водиш делото.
Беше поръчал да донесат сандвичи и кафе и сега отвори пакета.
— Поръчах ти сандвич от ръжен хляб с шунка и швейцарско сирене. И кафе без захар. Добре ли е?
— Идеално. — Тя взе сандвича.
— Тогава седни и се отпусни за няколко минути. Искам да поговорим.
Емили точно беше започнала да разопакова сандвича. Има нещо, помисли си тя и погледна въпросително Тед.
— Емили, ще ти дам съвет. Не желаеш да се огласява и дори да се обсъжда фактът, че преди две години и половина ти претърпя сърдечна трансплантация. Всички в службата знаят за операцията, защото отсъства по болест няколко месеца. Но поради твоето мълчание относно подробностите вероятно единствено аз съм наясно, че става въпрос за трансплантация.
— Така е — съгласи се Емили тихо, докато отваряше пакетчето горчица. — Тед, знаеш как ме съсипа смъртта на Марк. Не бях на себе си. Хората бяха изключително мили, но се задушавах от съчувствието им. По-малко от година след това се наложи да ми сменят аортната клапа. Пак се стигна до огромно съчувствие. Всички очакваха да отсъствам поне три месеца. Клапата обаче поддаде бързо и възникна необходимост от трансплантация. Извадих късмет, че веднага се намери донор. Върнах се тихичко в болницата и уведомих само няколко души, включително и теб, какво е истинското положение.