Тед се наведе напред и я изгледа с огромна загриженост.
— Емили, напълно разбирам защо не ти се говори за това. Помня реакцията ти, когато преди шест месеца те попитах дали се чувстваш достатъчно добре, за да поемеш този случай. Съзнавам, че не желаеш да те приемат за крехка в каквото и да е отношение. Но да погледнем фактите: занимаваш се с изключително нашумял случай и започваш да ставаш много известна. Всяка вечер в „Съдилища“ се занимават с процеса и постоянно се споменава името ти. Говорят за теб. Въпрос на дни е да започнат да ровичкат и, повярвай ми, ще разберат за операцията. Така ще наблегнат на човешкия елемент. С трансплантацията и смъртта на Марк в Ирак ще си примамка за таблоидите, но предполагам, че ще се държат добре с теб.
Емили отпи от кафето.
— Съветът ти, Тед?
— Бъди готова. Очаквай въпросите и не допускай да те разстройват. Харесва ти или не, станала си обществена фигура.
— О, тази мисъл ми е непоносима — призна Емили. — Никога не съм искала да говоря за това. Знаеш, че някои мъже в службата правят доста тежък живота на колежките си.
Особено мъже като братовчед ти, добави тя наум.
— Емили, възхищавам се от това, че никога не си искала по-снизходително отношение заради здравословното ти състояние.
— Има и още нещо — добави Емили тихо. — Марк не очакваше да умре. Беше напълно убеден, че ще се върне вкъщи. Имаше толкова планове какво ще правим до края на живота си. Дори обсъждахме какви имена ще изберем за децата си. Сега постоянно си давам сметка, че съм жива благодарение на смъртта на друг. Който и да е — мъж или жена, — този човек е имал планове и надежди за бъдещето. Така и не успях да приема това с леко сърце.
— Разбирам. Но помни съвета ми: бъди готова да те разпитват.
Емили отхапа от сандвича и се насили да се усмихне.
— Хайде да сменим темата. Добре се справям с Джими Истън засега, нали?
— Емили, наблюдавах как Ричард Мур се гърчи в стола, докато Джими разказваше за криминалното си минало и споразумението ви. Като извади това на бял свят, и то от неговата уста, ти лиши Мур от доводите му. Успя да внушиш на съдебните заседатели, че макар Истън да е престъпник, в този случай не лъже.
Емили отхапа няколко пъти от сандвича и го опакова.
— Благодаря, Тед. Надявах се да изглежда така. — Поколеба се и се опита да преглътне заседналата в гърлото й буца. — Благодаря и за всичко останало… за подкрепата, когато загубих Марк, когато се разболях… И за това, че ми повери този случай. Никога няма да го забравя.
Тед Уесли се изправи.
— Заслужила си всякаква подкрепа, която някога съм ти оказвал — увери я той сърдечно. — Повярвай ми, Ем, ако осъдиш този тип Олдрич, ще ти предложат повишение. Няма да мине много време, преди да се случи. Върни се там и срази съдебните заседатели. Накарай ги да вярват, че Истън е набожен.
Ставайки от стола, Емили се засмя.
— Ако успея, дядо ми ще излезе прав, че съм в състояние да продам умрял кон на конен полицай. Ще се видим, Тед.
19.
Джими Истън не знаеше, че обядва същото като Емили: сандвич от ръжен хляб с шунка и швейцарско сирене и кафе без захар. Разликата беше една: оплака се на полицая пред арестантската килия, че иска още горчица.
— Ще го запомня, ако утре си още тук — отвърна пазачът саркастично. — Не искаме да останеш недоволен от кухнята ни.
— Определено трябва да говориш с готвача — мърмореше Джими. — Кажи му следващия път да сложи и резен домат.
Пазачът не отговори.
Като се изключи фактът, че не получи достатъчно горчица, Джими бе доста доволен от представянето си досега. Да изрецитира всичките си минали престъпления, бе все едно се изповядва. „Благослови ме, отче, защото съгреших. Минали са трийсетина години, откакто се изповядах за последен път. Арестуван съм осемнайсет пъти и съм лежал в затвора три пъти, общо дванайсет години. Преди шест месеца за една седмица ограбих четири къщи и бях достатъчно глупав да ме заловят в последната. Но винаги съм знаел, че разполагам с коз в ръката.“
Разбира се, не се бе изповядвал пред свещеник. Разказа за случилото се с Олдрич на онзи тип от прокуратурата и сега седеше тук и се грижеха за него, вместо да излежава присъда от десет години.
Допи последната капка кафе. Дали да не каже на нахакания полицай, че утре, ако е още тук, иска по-голяма чаша? И кисела краставичка. Погледна часовника на стената. Наближаваше един. Съдията щеше да се върне в залата след половин час. „Станете! Съдът влиза“. Защо не: „Станете! Джими Истън влиза“? По-късно в затвора щяха да гледат „Съдилища“, където щяха да дават и него. Ще се постарае да им осигури добро представление.