Джими се изправи, разтърси решетката и се провикна:
— Искам да отида до тоалетната.
Точно в един и половина отново беше на свидетелската скамейка. Докато сядаше, си спомни инструкциите на Емили Уолъс: „Стой изправен. Не кръстосвай крака. Гледай към мен. Дори не си помисляй да се докарваш пред съдебните заседатели.“
Но се обзалагам, че не възразява, дето подметнах, че никога никого не съм наранил, помисли си Джими. Погледна Емили със сериозно изражение. Понякога, когато го разпитваше в затвора, тя носеше косата си вдигната. Днес беше спусната, но не небрежно всеки кичур си беше на място, като водопад. Тъмносиният костюм подхождаше на очите й. Никой не би отрекъл, че мацката изглежда добре. Беше чувал, че става доста непреклонна, реши ли да те притисне, но него не беше тръгнала да притиска. Това бе сигурно.
— Господин Истън, познавате ли обвиняемия Грег Олдрич?
Джими прехапа устни, за да не отговори в своя си стил: „И още как“. Вместо това отвърна тихо, но достатъчно ясно:
— Да, познавам го.
— Кога се срещнахте с господин Олдрич?
— Преди две години и половина, на втори март.
— При какви обстоятелства се срещнахте с господин Олдрич?
— Бях във „Винис на Бродуей“. Това е бар на Западна четирийсет и шеста улица в Манхатън.
— По кое време бяхте там?
— Някъде към шест и половина. Пиех си питието на бара. По едно време мъжът до мен помоли да му подам ядките. Направих го. Но преди това си взех няколко от солените бадеми и той подхвърли, че също ги обича. Така се заприказвахме.
— Представихте ли се един на друг?
— Да, казах, че съм Джими Истън, а той се представи като Грег Олдрич.
— Господин Олдрич присъства ли в тази съдебна зала?
— Разбира се, мадам. Тоест — да.
— Бихте ли го посочили и описали набързо как е облечен?
Джими посочи към масата на обвиняемия.
— Седи по средата между онези двамата. Облечен е със сив костюм и синя връзка.
— Да се впише в протокола, че господин Истън идентифицира господин Олдрич — отбеляза съдия Стивънс.
Емили поднови разпита:
— Подхванахте ли разговор с Грег Олдрич, господин Истън?
— По-скоро Олдрич ме заговори. Имаше…
— Възразявам! — обади се Мур.
— Приема се! — отсъди съдия Стивънс и добави: — Господин Истън, просто отговорете на поставения въпрос.
Джими се постара да си придаде вид на разкаял се.
— Добре. — Улови погледа на Емили и бързо добави: — Ваша чест.
— Господин Истън, бихте ли описали със свои думи разговора, който проведохте с господин Олдрич?
Това е то, помисли си Емили. Случаят за мен започва и свършва тук.
— Ами, виждате ли — подхвана Джими, — и двамата бяхме изпили по две питиета и очевидно бяхме в лошо настроение. Обикновено не говоря за това, че съм бил в затвора. Смущавам се. Но бях търсил работа цял ден и навсякъде ми отказаха, затова споделих с Олдрич, че е трудно за човек като мен да стане почтен, дори да иска. — Размърда се неловко на стола. — А аз определено искам — увери той присъстващите.
— Как реагира Грег Олдрич на това?
— Отначало никак. Извади мобилния си телефон и набра номер. Отговори жена. Когато го разпозна, тя се ядоса. Така се разкрещя, че дори аз я чувах. Извика: „Грег, остави ме на мира!“ После сигурно затвори, защото той се вбеси. Погледна ме и каза: „Това беше съпругата ми. Иде ми да я убия.“
— Бихте ли повторили последното, господин Истън? — помоли Емили.
— Погледна ме и каза: „Това беше съпругата ми. Иде ми да я убия.“
— Грег Олдрич е казал: „Това беше съпругата ми. Иде ми да я убия“? — повтори Емили бавно, за да го запомнят съдебните заседатели.
— Да.
— И този разговор се е състоял около шест и половина на втори март преди две години и половина?
— Да.
Емили хвърли крадешком поглед към Грег Олдрич. Той клатеше глава, сякаш не вярваше на чутото. По челото му бе избила пот. Мур му шепнеше нещо, явно в опит да го успокои. Няма да стане, помисли си тя. Аз едва започвам.
— Господин Истън, как реагирахте на изказването на господин Олдрич?