— Защо му писахте?
— Защото ми каза да не му звъня по телефона. Бил сбъркал, когато ми звъннал онзи път. Бях сигурен, че ще получи писмото. Нали знаете какво казват? „Нито дъжд, нито пек, нито тъмните доби на нощта ще попречат на пощальона да разнесе предоставените му писма“. Изпитал съм го на гърба си, защото сметките ми винаги пристигат.
Джими не се въздържа и се обърна ухилен към съдебните заседатели с надеждата да са оценили шегата му. Знаеше, че попиват всяка негова дума, и се радваше, че поне този път не той е подсъдим.
— Писмото, с което се отказвахте да убиете Натали Рейнс, е било пуснато на дванайсети март — уточни Емили и също се обърна към съдебните заседатели.
Надяваше се да пресметнат правилно. Грег Олдрич трябваше да е получил писмото в петък, тринайсети, или в събота, четиринайсети.
Надяваше се да помнят и какво им каза във встъпителното си слово: в петък вечерта, на тринайсети, той е отишъл да гледа последното представление на Натали, а свидетелите твърдяха, че е седял с каменно изражение на последния ред и не се е присъединил към овациите накрая. В събота, на четиринайсети, е наел кола и е последвал съпругата си до Кейп Код.
Направи дълга пауза, преди да погледне съдия Стивънс и да добави:
— Нямам повече въпроси.
20.
Ричард Мур се изправи бавно. През следващите два часа, след като накара Джими Истън да повтори дългото си криминално досие, той започна да атакува показанията му. Но с всеки следващ отговор на Джими обвинението става все по-убедително, помисли си Емили със задоволство.
Мур се опитваше да придаде друг смисъл на това, че Грег се е срещнал с Джими във „Винис на Бродуей“, че е звъннал на Натали в негово присъствие, че случаен познат — Уолтър Робинсън — е коментирал изпълнението й в „Трамвай Желание“ и че малко след това Грег е звъннал на Джими по мобилния си телефон.
Но колкото и опитен защитник да беше, Ричард Мур не успя да разколебае Джими, нито да го хване в противоречие. Когато попита: „Не е ли факт, че с Грег Олдрич сте водили само неангажиращ разговор за спорт?“ Джими отвърна: „Ако искането му да убия жена му според вас е неангажиращо, тогава — да.“ На въпроса на Мур: „Как така в шумен бар е възможно да се чуе какво е казала Натали Рейнс на Грег?“ Джими отвърна: „Актриса е. Знае как да изнася гласа си. Истинско чудо е, че всички в бара не я чуха как крещи.“ Джими страшно се забавлява, помисли си Емили. Разтапя се от удоволствие, че е в светлината на прожекторите. Притесняваше я неговата бъбривост. Силно раздразненият вече съдия Стивънс постоянно му напомняше да се ограничава до конкретни отговори на поставените въпроси.
— Колкото до телефонното обаждане на Грег Олдрич — докато сте били на бара, сте му казали, че сте си забутали някъде телефона, нали? Не е ли факт, че сте го помолили да ви набере, за да звънне телефонът ви и така да го откриете? Не се ли случи точно това?
— В никакъв случай. Никога не губя телефона си. Държа го прикрепен към колана. Казах ви, че ми звънна, докато си миех ръцете в тоалетната.
Емили най-много се тревожеше от разказа на Джими за посещението му в апартамента, защото намираше тази част на обвинението за най-слаба. Портиерът не го беше видял икономката — също. Беше неговата дума срещу думата на Грег.
В редица списания бяха публикувани интервюта с Натали в апартамента, когато живееше там в някои имаше и снимки на дневната. Емили не се съмняваше, че Мур ще се възползва от тях, за да докаже, че информацията за разположението на апартамента и обзавеждането на всекидневната е широко достъпна.
Точно такава беше стратегията на Мур. Той показа на Истън няколко страници с фотографии на стаята и го помоли да опише пред съдебните заседатели какво вижда.
Описанието му съвпадна дума по дума с онова, което каза, че си спомня от всекидневната при посещението си там.
— Срещнали сте се с Грег Олдрич случайно в бар — оряза го Мур. — Знаели сте коя е съпругата му. След убийството сте скалъпили история, за да я пробутате следващия път, когато ви заловят да крадете. Не е ли така? — С презрително изражение и подигравателен тон Мур продължи: — Сега прочетете на глас подчертаните изречения в тази статия за Грег Олдрич и Натали Рейнс.
Подаде на Джими страница от „Венити Феър“.
Съвършено безразличен към обвиненията на Мур, Истън извади очила за четене.
— Очите ми не са каквито бяха — обясни той. Прочисти си гърлото и зачете на глас: — „Нито Грег, нито Натали имат желание прислугата да живее с тях. Икономката им пристига в осем сутринта и си тръгва в три и половина. Ако не излизат на вечеря, се хранят в клуба, който се намира в жилищната им сграда, или поръчват да им донесат храна оттам.“ — Истън остави страницата и попита Мур: — И какво?