— Чудесно. Но и двамата се разстроихме от статиите във вестниците. Четохме ги в Интернет. Никога не си искала да коментираш трансплантацията. А и майката на убитата не се е държала честно с теб.
— Да, и аз се разстроих малко, татко. — Опита се да звучи бодро тя. — Но сега съм добре и истински ми е жал за тази жена.
— Надявам се, че сега ще си починеш малко и ще се позабавляваш. Винаги можеш да дойдеш при нас. Джоан ще ти сготви нещо вкусно.
— Обезателно ще дойда за Деня на благодарността, татко, но не ти пожелавам да видиш бюрото ми в момента. Истински ад. Имам доста да наваксвам.
— Разбирам. Ем…
Знам какво ще последва, помисли си тя.
— Ем, винаги ме е било страх да попитам, защото съзнавам, че Марк ти липсва, но минаха вече три години. Има ли някой, от когото да се интересуваш?
— Няма лошо да попиташ, татко. Отговорът е „не“. Но не твърдя, че няма да се случи. Откакто ми повериха това дело преди седем месеца, почти нямам време дори да изведа Бес на разходка. — Емили се изненада от желанието си да добави още нещо, но то излезе някак спонтанно от устата й: — Вярно, минаха три години, татко, и съзнавам, че животът продължава. Не само Марк ми липсва. Вече ми липсва и това да споделям живота си с някого. Искам отново да го правя.
— Радвам се да го чуя, Емили. Напълно те разбирам. Когато майка ти почина, не ми минаваше и мисълта да погледна друга жена. Но след време ти става страшно самотно и когато Джоан се появи, знаех, че не греша.
— Всичко е наред, татко. Джоан е истински ангел. И за мен е утеха, че така добре се грижи за теб.
— Определено го прави, скъпа. Добре, ще се чуем след два-три дни.
Емили затвори и прослуша седемте съобщения, записани на секретаря. Едното беше от брат й Джак. Другите — от приятели: поздравяваха я за изхода на процеса. Имаше и покани за вечеря. Двама доста загрижено изразяваха шока си, че онова, което са мислили за сравнително лека операция, всъщност е трансплантация.
Реши да се обади на Джак и на приятелката, която я канеше тази вечер. Другите щяха да почакат до утре. Попадна на гласовата поща на Джак и остави съобщение после звънна на Карън Логън, нейна състудентка, омъжена и с две деца.
— Карън, наистина искам да се отпусна тази вечер, но да се уговорим за следващата събота, ако си свободна.
— Емили, тази вечер щях да ти предложа спагети у дома. Всъщност и аз исках да те попитам за следващата събота. — В тона й се долавяше надежда и очакване. — Искаме да излезем на хубав ресторант и да доведем човек, който желае да се запознае с теб. Ортопедичен хирург, на трийсет и седем и ако щеш вярвай, никога не е бил женен. Великолепен е, свестен и доста привлекателен.
Емили знаеше, че Карън ще остане приятно изненадана от отговора й:
— Звучи чудесно. Съгласна съм.
Стана почти шест. Изведе Бес за десетина минути, нахрани я и реши да отскочи до видеоклуба, за да вземе два филма. Тази вечер нямам никакво настроение да гледам „Издирване на беглеца“, реши тя. Все едно още съм на работа. И май ще си купя храна за вкъщи, помисли си с усмивка.
Така и не успя да изгледа втория филм. В десет вече не можеше да си държи очите отворени и отиде да си легне. Филмът, който гледа, беше приличен, но не върхът. А и тя постоянно задремваше. Събуди се сама в осем и половина в неделя, изненадана и доволна, че Бес я остави да се наспи.
Беше дванайсети октомври — нещо като годишнина. На този ден преди седем години се запозна с Марк на купон на открито преди мач на „Джайънтс“. Отиде там с тогавашното си гадже, който бе поканил свои състуденти. Един от тях се оказа Марк.
Беше необичайно студено за сезона, припомни си Емили, докато ставаше от леглото и обличаше робата. Не се бях облякла достатъчно топло. Гаджето ми така се увлече в играта, че не забеляза посинелите ми устни. Марк си свали сакото и ми предложи да го наметна. Понечих да откажа, но той настоя:
— Разбери ме правилно. Аз съм от Северна Дакота. За мен такова време е меко.
Едва по-късно разбрах, че по-голямата част от живота си е живял в Калифорния. Баща му, възпитаник на „Уест Пойнт“, беше направил кариера в армията. Подобно на него, Марк беше инженер и когато се преместил в Манхатън след завършването, постъпил при военните. Сега родителите му живееха в Аризона и редовно поддържаха връзка с нея.
Бяхме женени три години, а него вече го няма от три години, помисли си тя, докато слизаше долу за обичайните ритуали: да пусне Бес навън и да включи кафе-машината. Да не би част от проблема ми да е в това, че искам да изпитвам великолепното чувство с нетърпение да очакваш да видиш някого в края на деня, да си с човек, който те обича и когото ти обичаш, запита се тя. Да, точно така.