Наистина се срамувам, призна Емили.
Срамувам се.
Остана смаяна колко убедена е в думите си.
61.
Бел Гарсия не можеше да преживее факта, че Грег е осъден. Не мигна нито в петък, нито в събота. Миналата година гледа документален филм за затворите и мисълта, че Грег стои в подобна килия, я мъчеше.
— Дори майката на Натали му вярва. Защо глупавите съдебни заседатели приеха думите на онзи отвратителен крадец? Ако аз бях сред тях, сега Грег щеше да си е у дома, с детето си — повтаряше тя непрекъснато на Сал.
В събота вечерта той най-накрая избухна:
— Бел, стига вече! Писна ми да слушам. Престани. Чу ли? Стига вече!
После излезе и отиде на дълга разходка.
От друга страна, осемдесетгодишната майка на Бел — Нона „Нони“ Амаросо — нямаше търпение да чуе всичко. В неделя сутринта корабът, с който беше на круиз, акостира в Ред Хук, Бруклин. Бел я посрещна и на път за вкъщи говориха само за делото. Пред апартамента й, близо до техния, Бел предложи:
— Мамо, знам, че си уморена, но ела на вечеря при нас. Много ни липсваше. Само че няма да говорим за процеса. Както ти казах, Сал настръхва, щом чуе за него. — Като видя разочарованието на майка си, Бел бързо добави: — Всичко съм измислила. Сал има голяма транспортна поръчка за утре. Ще става рано и затова ще си легне рано. Ще ти звънна, когато заспи. Вероятно около десет. Да си облечеш робата и да се настаниш удобно, защото имам много да ти разказвам.
Не добави, че ще й поиска съвет за голямо решение, което й предстои да вземе.
— Нямам търпение — призна майка й. — Умирам да чуя всички подробности.
Нони пристигна за вечеря с цяла торба снимки от пътешествието. Понеже й беше забранено да говори за процеса, тя им описа подробно всеки ден от круиза.
„Олга и Герти веднага хванаха морска болест и се наложи да си сложат онези пластири, дето се лепят зад ухото. И аз имах, но въобще не го използвах…“
„Храната беше божествена. Всички постоянно преяждахме… Денонощно ни сервираха по нещо…“
„Лекциите бяха много интересни. Най-приятно ми беше, когато разказваха за китовете, делфините и какво ли още не…“
Сал обикновено понасяше търпеливо безкрайните разкази на тъща си, но сега дори не се преструваше, че слуша. Бел се стараеше да изглежда увлечена и дори искрено се възхити на поставената вече в рамка снимка: майка й, сияеща, в прекрасен нов костюм, позира до капитана.
— Искаш да кажеш, че този нещастник се снима с всички пътници? — невярващо попита Сал, включвайки се за секунда в разговора. Мислеше си, че сигурно има дни, в които на капитана му иде да скочи във водата.
— Да. Разбира се, когато са двойка или семейство, позират заедно. Но с момичетата искахме индивидуални снимки, за да оставим нещо на близките си, когато си отидем — обясни Нони.
Колко разумно, помисли си Сал. Никое от „момичетата“ не беше под седемдесет и пет.
След като приключиха с десерта и втората чаша чай, той предложи:
— Нони, сигурно си уморена от пътуването. Аз пък трябва да ставам много рано утре. Ако не възразяваш, ще те изпратя до вас сега.
Бел и майка й си размениха съзаклятнически погледи.
— Чудесна идея, Сал — съгласи се веднага Нони. — Добре е да си починеш, а и за мен е време. Ще ми е приятно отново да заспя в леглото си.
Час по-късно, малко преди десет, вратата на спалнята се отвори. Сал вече спеше дълбоко. Бел се настани в любимия си стол във всекидневната, притегли отоманката под краката си и набра номера на майка си.
През следващия час и половина проведоха задълбочен разговор, повтаряйки всички улики и показания. Колкото повече говореха и колкото по-често Бел чуваше майка си да повтаря, че Грег е осъден несправедливо, толкова по-силни терзания я обземаха. Макар Сал да отрича, почти съм сигурна, че Джими Истън работеше за него, мислеше си тя. Най-накрая реши да сподели с Нони съмненията си.
— Искаш да кажеш, че Джими Истън е работил за Сал?! — възкликна тя. — Сал доставял ли е нещо в апартамента на Грег?
— Едно време той правеше доставки от антикварен магазин, който фалира. Сигурно защото малцина купуват старини предмети. Аз самата не си падам по тях. Но доставките обикновено бяха за луксозните апартаменти в Ист Сайд — нареждаше Бел разтревожена. — Затова Сал се разстройва, когато говоря за процеса. Страхува се — въздъхна тя. — През годините е наемал какви ли не хора, когато му трябва допълнителна помощ. Винаги им плаща в брой. Не иска да се занимава с цялата допълнителна бумащина, ако ги вписва във ведомостта.