Кен бързо го огледа от главата до петите.
— Тогава смъквай тези отрупани със злато партакеши, облечи нещо подходящо и вземи един кон от конюшнята.
Той се обърна отново към Хюстън:
— Жив или мъртъв, аз ще извадя Раф от забоя. — Той я целуна бързо и хукна по стълбите към горния етаж.
Хюстън остана за миг като вцепенена, преди да започне да действа. Вече не можеше да предотврати случилото се нещастие, но можеше да облекчи страданията. Обърна се към камериерките и прислужничките:
— Чухте какво каза вашият господар. Искам всички чаршафи, покривки и одеяла за десет минути да бъдат натоварени в голямата кола.
Една от прислужничките излезе напред.
— Моят брат работи в „Малката Памела“. Мога ли да дойда с вас в лагера?
— Аз също идвам! — извика Сюзън. — Вече съм закърпила няколко счупени глави през живота си.
— Добре — отговори Хюстън, докато бързаше нагоре по стълбите, за да смени сутрешната си роба с костюм за път. — Страхувам се, че ще ни бъде необходима всяка помощ, която можем да получим.
ГЛАВА ДВАДЕСЕТ И ДЕВЕТА
Кен още нямаше опит е подобни катастрофи; неговите битки по правило се водеха между него и някой конкурент. По тази причина не беше подготвен за онова, което го очакваше в „Малката Памела“. Още отдалеч чу писъците на жените и си помисли, че докато е жив, няма да може да пропъди от главата си тези звуци.
Портата към лагера зееше отворена. Нямаше нито един пазач. Там седеше само някаква жена, люлееше до гърдите си бебе и се опитваше да го успокои, като му гукаше. Кен и четиримата мъже, които го придружаваха, продължиха в бавен тръс край входа на лагера, а когато в полезрението им се появиха още много жени, които или тичаха срещу тях, или просто стояха на пътя им и плачеха, те спряха и слязоха от конете.
Когато Кен понечи да мине покрай една жена, тя сграбчи с желязна хватка китката му.
— Убий ме! — изпищя пронизително тя. — Той е мъртъв, а ние нямаме нищо. Абсолютно нищо!
Кен не успя да се възпротиви и тя го отмъкна в своята колиба. Бараката на Раф изглеждаше като дворец в сравнение с това така наречено жилище. Пет дрипави и мръсни деца се притискаха едно до друго в ъгъла. Изпитите им лица и големите трескави очи издаваха, че никога през живота си не са се наяждали до насита. Кен не беше видял тези деца през вчерашния ден; но и не си спомняше да е идвал в тази част на лагера, където жилищата бяха направени от насмолена хартия и нарязани консервени кутии.
— Убий ни всичките! — крещеше жената. — Тогава ще бъдем по-добре. Сега трябва да умрем от глад.
Върху сандъка, който очевидно служеше за маса, Кен видя половин самун плесенясал хляб. Други хранителни продукти нямаше.
— Сър — каза лакеят, който беше влязъл след него в колибата, — там имат нужда от помощници при изваждането на труповете.
— Да — отговори тихо Кен, докато излизаше навън. Жената в колибата избухна в сърцераздирателен плач.
— Какви са тези хора? — попита той слугата, когато отново се озоваха на открито.
— Те не могат да си позволят да плащат наем за бараките, построени от минната компания. Той възлиза на два долара месечно за стая. По тази причина дружеството им дава под наем за един долар месечно парченце земя, върху което те сами, от материалите, които могат да намерят тук, си строят колиба. — Слугата посочи с глава мизерния квартал на лагера, където бяха струпани нагъсто колиби от тенеке и дървесни отломки.
На Кен му се стори, че вижда върху една стена остатъци от сандъците, в които вчера беше опаковано снаряжението за бейзбол.
— Какво ще стане с жените, чиито мъже загинаха в шахтата?
Прислужникът гневно изопна устни.
— Ако имат късмет, дружеството ще им изплати надниците за половин година напред; след това обаче те и техните деца ще бъдат изхвърлени оттук. Каквото и да стане, дружеството винаги твърди, че работниците сами са си виновни за станалото нещастие.
Кен усети, че целият се скова.
— Поне сега трябва да помогнем на тези нещастници. Като първа мярка ще разпределим хранителни продукти.
— А откъде ще ги вземем? — попита мъжът. — Преди четиринадесет години имаше миньорски бунт и хората щурмуваха магазините на минната компания. Оттогава във всички лагери магазините разполагат само с най-необходимото количество хранителни продукти и други стоки на склад. — Мъжът изкриви уста. — Градът също не иска да помага. При последната експлозия в една шахта се обърнахме към общината и помолихме за подкрепа, но оттам ни отговориха, че трябва да минем по „каналния ред“.
Кен закрачи към центъра на лагера, където се намираше и шахтата е рудничната клетка. Пред входа на шахтата лежаха труповете на трима миньори, покрити с брезент; двама души отнесоха един тежко ранен отсреща в машинното отделение и Кен можа да зърне Блеър и двама мъже, наведени над други ранени. Той отиде при Леандър и попита: