— Какви са загубите?
— Не би могло да бъде по-лошо — отговори Лий. — В забоите има толкова много газ, че спасителната група започва да се задушава, преди да е достигнала до пострадалите. Все още не се знае какво точно се е случило и колко са загиналите, тъй като експлозията се е разразила навътре, вместо навън. Може би долу има още много хора, които са успели да се спасят от взрива, но сега са откъснати от външния свят. Някой да я спре, чувате ли! — извика той, преди да изтича към входа на шахтата, за да слезе с рудничната клетка в забоя.
Кен препречи пътя на жената, към която сочеше Лий. Тя се беше втурнала към един полуовъглен труп, който току-що беше изваден от шахтата. Беше слабо, дребно създание и Кен без усилия я вдигна на ръце.
— Ще ви занеса у вас — каза й той, но тя само поклати глава.
Друга жена се приближи до тях.
— Аз ще се погрижа за нея.
— Имате ли бренди в къщи? — попита Кен.
— Бренди? — озъби се жената. — Тук няма дори прясна вода. — Тя помогна на Кен да пусне жената и я подкрепи.
След две минути Кен отново седеше на седлото и препускаше надолу по хълма в посока към Чандлър. Срещна Хюстън, която със своята каруца беше на път към шахтата, и тя му извика нещо. Но той мина в галоп покрай нея, без да намалява темпото и без да й отговори.
Препусна из улиците на града и за малко не премаза няколко пешеходци, които застанаха на пътя му и поискаха да научат новини. Повечето жители на Чандлър стояха пред къщите си, гледаха нагоре към хълма, където се намираше „Малката Памела“, и се впускаха в предположения за онова, което се беше случило там.
Кен препусна с гърмящи копита през града, после надолу по Арчър авеню, където се намираше къщата на Идън. На отсрещната страна, пред новата клиника на Уестфийлд, цареше голямо оживление. От нощта, когато се бяха разделили като врагове, Кен не беше виждал Идън.
Приятелят му точно бързаше през верандата, опасваща предната част на къщата, към един оседлан кон, привързан отпред, когато Кен толкова рязко дръпна юздите пред входната врата, че конят му се изправи на задните си крака.
Кен слезе от седлото и с един скок се озова на верандата.
— Знам, че в момента не храниш особено добри чувства към мен; но не познавам никой друг, който има достатъчно ум в главата си, за да ми помогне при организирането на това, което смятам да направя. Така че те моля за известно време да забравиш гнева си и да работиш заедно с мен.
— В какво да ти помагам? — попита предпазливо Идън. — Тъкмо се готвех да ида в мината. Чичото на Джоан се намира там и…
— И случайно той е и мой чичо! — изфуча Кен. — Идвам точно оттам. Вече имат толкова помощници, че не знаят какво да ги правят. Но нямат вода и хранителни продукти, освен това експлозията е разрушила цял куп къщи, ако тези мизерни колиби изобщо могат да се нарекат така. Затова ще имам нужда от твоята помощ. Трябва да се събере храна и да се набави подслон за хората горе, за спасителните групи и за жените, които стоят наоколо и плачат, без да знаят какво ще правят по-нататък.
В продължение на секунда Идън гледаше своя предишен работодател право в очите.
— Според известията по телефона, които получи Джоан, може да мине много време, докато бъдат извадени всички жертви. Ще имаме нужда от много превозни средства, за да закараме помощите до мината. Ще трябва да осигурим и транспорт за… труповете. Днес ще раздаваме само хранителни продукти, които нямат нужда от допълнителна обработка.
Кен изгледа Идън със сияещо лице.
— Хайде, да вървим да работим!
В този момент на верандата се появи Джоан. Лицето й беше бяло като сняг. Идън се обърна към нея.
— Искам да се обадиш в чайната на мис Емили и да й кажеш да събере колкото е възможно по-бързо всички „сестри“ пред магазина на Рандолф. Ще ги чакам там. Убеди се най-напред, че говориш лично е мис Емили, и подчертай думата „сестри“, Джоан. Много е важно. Надявам се, че ме разбра?
Джоан кимна кратко и Идън бързо я целуна, преди да се качи на оседлания кон.
Веднага щом стигнаха центъра на града, двамата се разделиха и тръгнаха да търсят хората, за които се знаеше, че притежават някакво превозно средство. Повечето собственици предложиха своите коли и впрегатни коне доброволно и поискаха сами да ги карат. Целият Чандлър беше обзет от чувство на солидарност, тъй като грижата за мините и съдбата на пострадалите ги обединяваше.