За момент Кен остана като вдървен на мястото си, загледан в повръщащите мъже насреща си. После внезапно изтича към един оседлан кон, завързан наблизо, метна се на гърба му и препусна в галоп надолу по хълма, право към къщата на Джейкъб Фентън.
Не беше стъпвал на входната алея, откакто Фентън го беше изхвърлил и той беше заминал за Калифорния, но всичко му беше така познато, като че никога не беше напускал къщата. Не си направи труда първо да почука, а изби с крак кристалното стъкло от рамката и мина през заключената врата, така че тя едва не излезе от пантите си.
— Фентън! — изрева той, а в това време слугите се стичаха от всички посоки.
Двама лакеи го сграбчиха за раменете, за да го задържат, но той ги отърси от себе си като досадни мухи. Кен познаваше приблизителното разположение на стаите в партера и когато нахлу в столовата, видя Джейкъб Фентън да седи сам на масата пред закъснелия си обяд.
Известно време те се гледаха един друг — Кен с пламтящо от гняв лице и разтърсван от бурното му дишане гръден кош.
Джейкъб отпрати слугата с едно движение на ръката си.
— Не допускам, че си дошъл тук да обядваш — каза той спокойно, докато мажеше масло върху едно хлебче.
— Как можеш да си седиш на масата, докато хората, които уби, лежат пред забоя или още горят някъде в шахтата?
— Ако позволиш, аз съм на друго мнение по въпроса. Аз не съм ги убил. В действителност направих всичко, което е по силите ми, за да запазя живота им; но изглежда, че те имат някаква склонност към самоубийство. Мога ли да ти предложа чаша вино? От превъзходна реколта е.
Кен все още беше изпълнен с впечатленията от последните дни. Хленченето на децата и плачът на жените звучаха непрекъснато в ушите му и докато превозваше тонове хранителни продукти към мястото на катастрофата, изобщо не беше почувствал, че от два дни не е хапвал нищо. Но сега тишината на тази къща, чистотата на стаята и ароматът на ястията изведнъж го зашеметиха. Зави му се свят и той конвулсивно се улови за ръба на масата. Джейкъб стана, наля му чаша вино, придърпа му стол и постави чашата на покривката. Кен не забеляза колко силно трепереше ръката на Джейкъб, когато му наливаше виното.
— Много ли е лошо? — запита Джейкъб, докато отиваше към бюфета, където взе една чиния и я напълни с разни неща за ядене.
Кен не отговори, отпусна се на стола и се втренчи в чашата си.
— Защо? — пошепна дрезгаво той. — Как можа да ги убиеш? Какво би могло да оправдае смъртта на толкова хора? Защо не се задоволи с парите, които ми открадна? Защо ти бяха необходими още? Не знаеш ли, че има и други начини да увеличиш богатството си?
Джейкъб остави пълната чиния на масата пред Кен, но по-младият мъж не се докосна до нея.
— Аз бях на двадесет и четири години, когато ти се роди, и бях твърдо убеден, че всичко, с което бях израснал, ми принадлежи. Обичах човека, когото смятах за свой баща… и си мислех, че и аз означавам нещо за него.
Джейкъб се опита да се изправи.
— На двадесет и четири години човек все още е склонен към идеализъм. Вечерта, когато Хорас се самоуби, трябваше да проумея, че не съм означавал абсолютно нищо за него. В завещанието му пишеше, че получавам правото да бъда твой настойник, докато навършиш двадесет и една години, а след това трябва да ти предам всичко. Тогава бях длъжен да напусна къщата и едничкото, което щеше да ми остане, бяха дрехите на гърба ми. Не вярвам, че би могъл да разбереш колко мразех през онази нощ хленчещото пеленаче, което беше разрушило целия ми живот. Едва ли съм разсъждавал разумно, когато наредих да те отнесат при кърмачка в една от фермите, а след това подкупих адвокатите, за да фалшифицират завещанието. Тази омраза ме крепеше години наред. Бях изцяло обладан от нея. Когато подписвах някакъв документ, правех го със съзнанието, че някъде на света живее едно дете, на което в действителност принадлежи всичко, което купувах или продавах. Един път, когато беше още много малък, наредих да те доведат тук, защото исках да се убедя, че не заслужаваш това, което баща ми ти беше оставил. Джейкъб седна на масата срещу Кен.
— Лекарят каза, че ми остава да живея един, най-много два месеца. Още не съм го казал на никого. Но някъде в мен живееше желанието ти да узнаеш истината, преди да умра.
Той вдигна пълната си чаша и отпи една глътка.
— Омразата вреди повече на мразещия, отколкото на мразения. През всичките тези години, когато живееше тук, ти всекидневно беше пред очите ми и аз бях сигурен, че ще се опиташ да ми отнемеш това, което притежавах. Живеех в постоянен страх, че ще откриеш истината и ще си вземеш обратно всичко, кост принадлежеше на мен и моите деца. А когато поиска да се ожениш за Памела, имах чувството, че опасенията ми се сбъдват. По-късно в главата ми дойде мисълта, че твоят брак с Памела е справедливо разрешение на въпроса. Но тогава… Не ми се вярва, че тогава съм бил способен на някакво разумно съждение.