При тази мисъл Кен за кой ли път си зададе въпроса, дали Хюстън би се омъжила за него, ако не беше мултимилионер.
Отново повика високо Фентън и като не получи отговор, реши да напусне къщата през кухнята. Този път му беше добре познат. В кухнята също нямаше жива душа, а вратата зееше широко отворена. Когато се приближи към изхода за двора, видя тясната стълба за прислугата, която водеше нагоре.
Докато живееше в конюшнята, най-много от всичко му се искаше да посети горния етаж. Нали мечтаеше един ден да си построи също такава голяма къща…
Засмя се при тази мисъл: че беше построил дом само заради гнева си, че никога не му беше позволено да посети горния етаж на Вила Фентън.
Сложи ръка върху перилата на стълбата и любопитството надделя над здравия човешки разум. Вземайки по две стъпала наведнъж, изтича нагоре като крадец, който не иска да бъде заловен. Тръгна по коридора, хвърляйки бърз поглед към спалните. Те бяха мебелирани много обикновено, с тежки, украсени с резба мебели от тъмно дърво, с грозни пердета и тапети.
— Хюстън има далеч по-добър вкус — промърмори той и се засмя на своя снобизъм.
Все още се усмихваше, когато стигна до горния край на парадното стълбите. Там усмивката му веднага угасна.
В основата на стълбището лежеше Джейкъб Фентън — в неестествено положение, очевидно поразен от смъртоносен удар.
Първата реакция на Кен беше съжаление, че все пак беше дошъл твърде късно и Джейкъб не беше умрял уверен, че собствеността, за която се беше борил през пелия си живот, най-после му принадлежи по закон. А след това към съжалението се примеси и тъга. През дългите години в Ню Йорк, докато работеше упорито, за да спечели милионите си, пред очите му винаги бяха стояли времената, когато трябваше да лъска ботушите за езда на Фентън. Но сега си припомни и дните, през които се беше държал дръзко и непочтително, беше поставял Фентън в неудобно положение пред гостите му и беше спорил с него кога може да използва собствените си коне и кога не. Спомни си и следобедите, когато беше убеждавал готвачката да слага лук в сосовете за вечеря, макар и двамата много добре да знаеха, че Фентън получаваше от лука киселини и после цяла нощ не можеше да мигне.
Кен бавно заслиза надолу по стълбите, но не беше направил и две крачки, когато в салона нахлуха Марк Фентън и петима от неговите млади приятели. Ако се съдеше по тона на гласовете им и състоянието на дрехите им, очевидно се връщаха от някаква пиянска сбирка, продължила през цялата нощ.
— Ако Тагърт мисли, че може да ми отнеме наследството — чу се заваленият глас на Марк, — ще трябва да се яви пред съда. И никой няма да повярва повече на един Тагърт, отколкото на мен.
Двете млади жени — едната в жълта копринена рокля с червена боа от пера, другата също в жълто, но с щраусови пера в косите — и тримата млади мъже бурно се присъединиха към неговото мнение.
— Къде държиш уискито, миличък? — попита едната от жените.
В този момент групата приближи до стълбата и се закова на място. Всички втренчено гледаха мъртвия и не смееха да мръднат. Марк се окопити пръв и вдигна очи нагоре към Кен.
— Исках да направя посещение на баща ти… — започна Кен, но Марк не му даде възможност да довърши изречението си.
— Убиец! — изпищя младежът и хукна нагоре, вземайки по две стъпала наведнъж.
— Един момент! — извика Кен, но никой не обърна внимание на думите му. Другите трима мъже също се нахвърлиха отгоре му. Петимата се затъркаляха по стълбите и Кен си помисли, че щом той е единственият трезвен, сигурно ще бъде и единственият, който ще получи нараняване. Въпреки че трябваше да се бие с четирима души едновременно, той бързо взе превес.
Но тогава една от младите дами го удари отзад по главата с месингова статуя на Давид, на която библейският герой тъкмо зареждаше с нов камък прашката си.
Олюлявайки се, четиримата мъже се изправиха и втренчиха очи в Кен, който лежеше в безсъзнание на пода.
— Какво ще правим сега? — попита втората жена.
— Ще го обесим! — извика Марк и задърпа Кен нагоре но стълбите. Но тъй като не постигна особен успех сам, а и никой не му се притече но помощ, той погледна умолително другарите си по чашка.
— Той уби баща ми! — изплака пиянски Марк.
— Няма толкова уиски на този свят, което да погълна, за да се напия до смърт и да обеся такъв богат човек — заяви приятелят му. — Ще го закараме в затвора, докато е в безсъзнание. Нека шерифът се занимава с него.
— Въпреки че Марк се опита да протестира, той беше прекалено пиян, за да наложи волята си. Тогава четиримата с мъка вдигнаха изпадналия в безсъзнание мъж и го отнесоха до каретата, която все още чакаше отвън на алеята. Нито един от тях не удостои дори с поглед мъртвото тяло на Джейкъб Фентън, което лежеше проснато в основата на парадните стълби, зад широко отворената врата.