В продължение на няколко секунди Идън втренчено гледаше Кен.
— Ако Хюстън издържи и това изпитание — а тя със сигурност ще го издържи, — ще се откажеш ли веднъж завинаги от твоите болни подозрения, за да можем най-после да работим спокойно? Междувременно Вандербилт сигурно вече е изкупил целия пристанищен фронт на град Ню Йорк.
Кен шумно пое въздух.
— Добре де, в такъв случай може още утре да започне да го продава обратно на нас. Веднага щом бъда освободен от този затвор, разбира се — добави ухилено той.
Когато мъжете напуснаха килията, Кен се отпусна назад на нара и дълбоко заспа.
Хюстън държеше в скута си едно тримесечно бебе и се опитваше да го приспи. В леглото до нея спяха едно двегодишно и едно четиригодишно момиченце. Това бяха само три от многото деца, които бяха изгубили бащите си в мината. Майките им не бяха на себе си, защото не знаеха как те и децата ще преживеят през следващите години. Хюстън, Блеър и още няколко членки на сестринството бяха подели кампания да се намери работа за вдовиците от катастрофата в мината. Имаше доста свободни места в магазините и търговските къщи на Чандлър; освен това Хюстън беше сред доброволците, които се бяха заели с организирането на частна детска градина, за да подпомогнат жените, които вече работеха. Такива детски градини Блеър беше видяла в Пенсилвания.
Когато помощникът на шерифа пристигна в малката къща и попита за нея, тя нямаше понятие какво би могъл да иска от нея.
— Вашият мъж е арестуван за убийството на Джейкъб Фентън, госпожо — съобщи направо младежът.
Мина доста време, преди тази новина да стигне до съзнанието й. Първата й мисъл беше: значи темпераментът на Кен не издържа. Той години наред бе живял само за своето отмъщение и накрая омразата му беше избухнала като вулкан.
— Кога? — успя най-после да промълви тя.
— Днес предиобед. Аз не бях на служба, така че не мога да ви съобщя подробности. Но всеки в този град знае, че вашият мъж желаеше смъртта на Фентън. Не че някой го упреква за това, защото всички познавахме Фентън като изпечен стар мошеник. Но това няма много да помогне на Тагърт. Независимо дали си премахнал добър или лош човек, и в двата случая ще увиснеш на въжето.
Хюстън го измери с леден поглед.
— Настойчиво ви моля да не обвинявате и да не съдите моя съпруг, преди да сте се запознали с фактите. — Тя пъхна пеленачето в ръцете му. — Ще пазите тук децата, докато аз го посетя.
— Не мога да направя това, Блеър-Хюстън. Аз съм помощник на шерифа и градът ми плаща само за тази работа.
— По-скоро добих впечатлението, че се смятате за съдия. Трябва да сменяте пелените на малкото, ако се намокрят, а когато другите две деца се събудят, ще ги нахраните и ще ги забавлявате, докато майка им се върне в къщи след около два часа.
— След два часа! — чу се охкането на младежа, преди Хюстън да изскочи от стаята.
Кабриолетът й чакаше пред вратата и тя взе разстоянието до затвора за рекордно късо време. Малкият, изграден от неодялани камъни затвор се намираше на края на града, вкопан в един хълм. През повечето време служеше за подслон на хора, които се напиваха до смърт в края на седмицата. Задържаха ги и ги оставяха да си отспят до неделя в някоя от килиите.
Истинските криминални случаи по правило се изпращаха Денвър и там получаваха присъдата си.
— Добър ден, мис Блеър-Хюстън — посрещна я шерифът, като бързо остави вестника и се изправи зад бюрото си.
— Мисис Тагърт — поправи го тя. — Бих искала да разговарям с мъжа си. И то веднага.
— Да, разбира се, мисис Уестфийлд-Тагърт — отговори той и взе връзка ключове, която висеше на един пирон на стената зад него.
Кен спеше на своя нар и Хюстън веднага забеляза съсирената кръв на тила му. Тя отиде до него и докосна лицето му, когато чу, че вратата на килията отново се заключи зад нея.
— Кен, мили мой, какво са направили с теб? — пошепна тя и обсипа лицето му е целувки, които го събудиха.
— О, Хюстън — промърмори той и потърка главата си. — Какво се е случило?
— Не си ли спомняш? Хората твърдят, че си убил Джейкъб Фентън. Но ти не си направил такова нещо, нали?
— По дяволите, не! — изтърва се той, но бързо млъкна, когато Хюстън коленичи на пода и сложи глава в скута му. — Или поне не вярвам, че съм го сторил аз. Всъщност почти нищо не си спомням.
Опряла буза до бедрото му, Хюстън бе твърдо решена да не го остави да забележи колко я е страх.
— Разкажи ми, каквото си спомняш.
Той започна да разправя бавно и със запъване.
— Отидох да посетя Фентън, но у тях нямаше никой. Затова се качих на горния етаж, исках да го потърся там. А когато стигнах парадното стълбище, го видях да лежи долу в салона. Беше мъртъв. В следващите секунди в залата се втурна Марк Фентън, придружен от няколко приятели, и започна да крещи, че аз съм го убил. Завърза се бой, някой ме удари по главата с твърд предмет. След това дойдох на себе си тук, в тази килия. Доколкото чух, имат намерение да ме обесят.