Вчера, когато Кен й каза, че може би ще го обесят за убийство, което не е извършил — а ако искаше да бъде честна пред себе си, трябваше да признае, че дори да беше убиец, това пак нямаше да я спре, — тя веднага осъзна, че трябва да предприеме нещо за неговото освобождаване. Наистина Кен можеше да разчита на симпатиите на жителите на Чандлър, след като толкова енергично беше помагал на пострадалите работници и техните семейства; но най-вероятно беше процесът да се състои в Денвър, а фирмата „Фентън — въглища и стомана“ притежаваше там мощ, която внушаваше страх.
Хюстън не вярваше, че в Денвър Кен може да разчита на честен процес, още повече че не разполагаше със свидетели, които да снемат вината от него. Ако Марк Фентън и неговите приятели дадяха показания, че са го видели да стои на стълбата с мъртвия Джейкъб Фентън в краката му, той веднага щеше да бъде признат за виновен.
След като в продължение на няколко минути изследва съвестта си, тя разбра какво трябваше да стори и без колебание се зае с осъществяването на плана си.
Трябваше да го освободи от затвора, дори ако се налагаше след това двамата да прекарат остатъка от живота си в нелегалност. Щеше да го отведе в Мексико и беше сигурна, че ще успее да убеди Блеър от време на време да й изпраща толкова пари, колкото са необходими, за да живеят сравнително прилично. Ако Кен не се показва твърде често и не привлича вниманието върху себе си, тя вярваше, че ще може да го опази от вмешателството на американското правосъдие. За нещастие Кен беше твърде известна фигура в много области на страната и по тази причина не можеха да се укрият в Съединените щати.
Хюстън съжаляваше единствено, че не може да се сбогува със семейството и с приятелите си. Вероятно нямаше дори да може да им пише, тъй като писмата й непременно щяха да насочат полицейските агенти по следите на Кен и да доведат до неговото задържане.
Въпреки всичко беше сигурна, че постъпва правилно. Освен това беше убедена, че ще намери своето щастие редом с Кен, дори ако трябваше да живее с него при мизерни условия.
Даде указания на Закариа да изведе конете от скривалището им, да затегне коланите на седлата и да ги доведе по-близо до затвора.
Ръцете й трепереха, докато помагаше на Ян да закрепи шашките динамит в основите на стената. Когато зарядът беше поставен и фитилите за запалване бяха разпределени както трябва, тя обясни с жестове на Ян, че иска да се качи на раменете му и да погледне през прозореца в килията.
Кажи му да си увие дюшека около главата — пошепна Ян, докато я вдигаше.
— Нали не сме сложили твърде много динамит, че да го раним? — попита разтревожено тя.
— Токчетата на ботушите ти са дяволски остри, тъй че, моля те, не усложнявай още повече живота ми с глупави въпроси!
Хюстън впери поглед в тъмната килия и видя Кен да лежи напреки на нара. Той беше твърде малък за него и значителни части от тялото му се подаваха навън. Тя хвърли едно дребно камъче в килията.
Той не се помръдна и тя трябваше да хвърли още шест камъчета, последното от които отскочи доста шумно от гърдите му, преди той да се събуди.
— Кен! — подвикна тя тихо.
— Какво има? — понита той и се надигна. — Ти ли си, Хюстън? Какво търсиш посред нощ пред затвора?
Тя му направи знак да се доближи до прозореца.
— Нямам време да ти обяснявам всичко. Ян и аз ще те измъкнем от килията. Ще вдигнем стената във въздуха с динамит, затова се дръпни в най-отдалечения ъгъл и увий дюшека около тялото си, поне около най-важните му части.
— Какво ще правите? — изпъшка Кен. — Динамит? Слушай, Хюстън, трябва да ти кажа нещо!
— Хюстън! — обади се отдолу Ян. — Тези остри токчета направо ще ме съсипят. Цяла нощ ли ще стоиш горе?
— Трябва да вървя — каза бързо тя. — Свий се в ъгъла, а когато стената се срути, конете ще са готови. Обичам те!
С тези думи тя се дръпна от прозореца и слезе от раменете на Ян.
Кен така си и остана до прозореца на килията. Значи тя не беше отфучала с каретата, за да прибере парите му на сигурно място, а, напротив, беше изработила точен план как да го измъкне от килията му. Той сложи ръце в джобовете си, усмихна се и започна да си подсвирква някаква мелодия, наслаждавайки се на мисълта, че Хюстън толкова се тревожи за него.
Но както си свирукаше, чу някакъв странен шум, сякаш някой беше запалил опън под стената.
— Динамит! — прошепна невярващо Кен, грабна дюшека и скочи в един ъгъл на килията. Изобщо не беше очаквал такъв страшен трясък. Имаше чувството, че му разбиват черепа, а гърмежите все не преставаха.