— Кен! — извика тя, плачейки и смеейки се. — Кен, моя единствена, моя истинска любов!
Но той не се нуждаеше от думи, когато притисна голото й тяло към земята и проникна в нея с такъв устрем, сякаш беше погълнал заряда динамит, с който сутринта вдигнаха във въздуха килията, и в момента го беше подпалил. А Хюстън имаше усещането, че тя е стена, която се срутва под напора на експлозията, докато превземаха с диво, изгарящо желание върха на своите усещания. Беше убедена, че няма нужда от нищо друго в живота си, освен от това, и че всичко, което беше сторила през този ден, си е заслужавало.
Когато двамата с едно общо изригване достигнаха оргазма, Хюстън потрепери от силата на своята страст и мощта на любовта, която изпитваше към този мъж.
Те лежаха известно време един до друг и Кен я притискаше в обятията си, сякаш вече никога не възнамеряваше да я пусне. Хюстън се сгуши платно в него, зашеметена от страха, че едва не го загуби, че едва не го бяха обесили.
След като лежаха дълго така, Кен стана и отиде да се погрижи за конете. Хюстън искаше да му помогне, но с движение на ръката той й даде да разбере, че трябва да си остане на мястото. Хвърли й едно одеяло, за да се предпази от хладния нощен въздух.
Кен не й позволи да му помага и когато се зае да пали огън. Тя понечи да възрази, че пламъците могат да ги издадат, но той й извика да има доверие в него и тя се подчини. Всъщност тя се зарадва, че вече може да предостави на него командването на този отчаян опит за бягство, отпусна се е облекчение и го остави да се погрижи за нея. Той й донесе чиния боб е парче питка и чаша безобразно кафе. Но Хюстън имаше чувството, че никога през живота си не се е наслаждавала на толкова прекрасна храна, колкото тази вечер.
Когато привършиха вечерята, Кен я взе в ръцете си. След минути и двамата вече спяха дълбоко.
ГЛАВА ТРИДЕСЕТ И ВТОРА
Когато Хюстън се събуди, слънцето грееше високо над хоризонта, а Кен я държеше в ръцете си и се усмихваше като ангел на невинността.
— Трябва да продължим — каза тя, седна на земята, отблъсна ръцете му и бързо облече остатъците от костюма си за езда.
Отпред липсваха толкова много копчета, че вече в никакъв случай не можеше да се покаже пред чужди хора.
— Те скоро ще бъдат по петите ни, а се обзалагам, че не са си позволили дълга почивка като нас.
Той я хвана за ръката.
— По горещата следа на един убиец, така ли?
— Не намирам, че моментът е подходящ за подобни шеги.
— Хюстън, бих искал първо да ми кажеш какъв план имаш. Защо бързаш толкова за Мексико?
— Ще ти отговоря, докато оседлаваме конете — каза нетърпеливо тя, стана и едва изчака Кен най-после да се надигне мързеливо от земята. — Най-добре е да се укрием в Мексико — заяви тя, докато сгъваше одеялото.
— За колко време?
— Завинаги, разбира се — отговори сърдито тя. — Не ми се вярва, че законът ще прости убийството. Там ще можем да живеем, макар и скромно; а съм чувала, че хората в Мексико не задават толкова много въпроси, както имат навика в нашата страна.
Той отново я хвана за ръката.
— Един момент! Нима твърдиш, че си готова да живееш с мен в Мексико? Като жена на изгнаник, когото търсят за убийство?
— Да, разбира се, че имам намерение да живея с теб в Мексико. Ще оседлаеш ли най-после коня си, за да тръгваме?
Хюстън не можа да каже нито дума повече, тъй като Кен я прегърна през талията и я завъртя в кръг около себе си.
— Това беше най-хубавото нещо, което съм чувал през живота си, съкровище! Ти наистина не обръщаш никакво внимание на парите ми.
— Кен! — извика тя, останала съвсем без дъх. — Моля те, пусни ме на земята. Те ще ни настигнат и ще те…
Тя отново не можа да довърши изречението си, защото Кен побърза да затвори устата й с целувка.
— Никой не язди след нас. Най-много шерифът, ако много се е ядосал, че му съсипа хубавия затвор. О, Хюстън, съкровище мое, как ми се ще сега да мога да зърна лицето на шерифа!
Хюстън се отдръпна крачка назад. В това, което беше казал, нямаше никакъв смисъл; но в същото време тя усети, че в стомаха й запърха с крила някаква пеперуда.
— Може би ще ми обясниш какво искаше да кажеш с последната си забележка.
Кен смутено запристъпва от крак на крак.
— Аз само исках да разбера как ти ще… ами… как ще реагираш, когато разбереш, че ще изгубя цялото си богатство.
Тя му хвърли един от онези ледени погледи, с които доста дръзки каубои вече бяха поставяни по местата им.
— А аз бих искала най-после да науча истината за Джейкъб Фентън.
— Не съм те излъгал, Хюстън, просто спестих част от истината. Намерих Фентън мъртъв в основата на стълбището и бях докаран в затвора, защото сметнаха, че аз съм го убил. Когато отидох в къщата на Фентън, прислугата тъкмо беше избягала да търси помощ, защото го бяха открили умрял. Въпреки че аз не се сетих да попитам дали някой действително е видял как умира Фентън. Много умно беше от твоя страна да се сетиш за тази тънка разлика.