— Всичко хубаво, сър. — Тя се завъртя на токчетата си и направи две крачки към вратата.
В този миг Кен я сграбчи за ръкава.
— Няма да се омъжите за мен, ако не ви позволя да ми давате уроци, така ли?
— И да ви обръсна. И да ви облека както трябва.
— Сигурно много ни се иска да видите лицето ми, нали? — ухили се той, но усмивката му бързо се изпари, когато разбра колко сериозно се отнасяше Хюстън към своите условия. — С колко време за размисъл разполагам?
— Приблизително десет минути.
Той направи гримаса.
— Кой ви е обучавал как се прави бизнес? Чакайте да помисля. — Той отиде до един от прозорците и стоя там няколко дълги минути.
— Аз също имам няколко изисквания към вас — каза накрая, като се извърна от прозореца. — Знам, че се омъжвате за мен заради парите ми. — Той вдигна ръка, когато тя се опита да каже нещо. — Няма смисъл да го оспорвате. Дори за секунда не бихте помислили да вземете човек като мен, който яде картофи с нож, ако нямах такава голяма къща. Лейди като вас дори не би разговаряла с коняр като мен. Това, което изисквам от вас и което не трябва да казвате на никого, е да се държите така, сякаш…
Той смутено наведе очи.
— Искам — започна отново той — хората да смятат, че сте влюбена в мен и се омъжвате за мен не само защото вашата сестра ви е откраднала годеника и аз случайно съм се оказал наблизо. Искам дори сестра ви — натърти той — да смята, че сте полудели по мен, така както твърдях пред хората в църквата. Искам и майка ви да повярва в това. Не желая тя да се страхува от мен.
Хюстън беше подготвена за всичко — само не за това. Значи такъв беше големият, внушаващ страх мъж, който искаше да бъде над обикновените житейски неща и над целия град. Колко ли страшно беше да не си в състояние да изпълняваш и най-дребните обществени задължения. Естествено, че никоя жена не го канеше в къщата си, щом ставаха инциденти и се трошеше порцелан. В момента Кен не можеше да си намери място в никой от двата свята — нито в този на бедните, към който принадлежеше според обноските и езика си; нито в този на богатите, закъдето всъщност беше предопределен заради парите си.
Той има нужда от мен, прозря тя. Има нужда от мен толкова, колкото никой друг. За Леандър аз бях нещо скъпо, мило, но не и необходимо. Обаче за този мъж нещата, на които са ме учили, имат жизненоважно значение.
— Ще се държа така, сякаш съм дълбоко влюбена в теб — каза тихо тя.
— Значи все пак ще се омъжиш за мен? — попита смаяно той.
— Ами да, мисля, че да — отговори тя с бурно избликнало чувство, което изненада и самата нея.
— Дявол да го вземе! Идън! — изрева той и изскочи от библиотеката. — Лейди Чандлър ще се омъжи за мен!
Хюстън приседна на дъската на прозореца. Той ще се ожени за „лейди“ Чандлър. Но тя? На кого, за Бога, беше дала своето съгласие?
Вече се свечеряваше, когато Хюстън се прибра в къщи с новата си карета. Беше изтощена и ужасно й се искаше никога да не е чувала името на Кен Тагърт. Изглежда, този човек искрено беше убеден, че може да си стои в къщи и да работи, докато неговата годеница посещава сама всички празненства, които се даваха по този случай, като уверява присъстващите, че го обожава и че бъдещето на младата брачна двойка може да бъде само розово.
— Ако не ни видят двамата заедно, хората въобще няма да повярват, че се познаваме — обясняваше тя над купищата хартии, натрупани по бюрото. — Трябва да ме придружаван: навсякъде: първо на градинското увеселение вдругиден, а после ще видим. Но най-напред шивачът ще ти ушие приличен костюм и ще те обръснем.
— Опитвам се да купя едно парче земя във Вирджиния и утре тук ще дойде един човек. Трябва да бъда в къщи.
— Ще разговаряш с него за сделката по време на пробата.
— Да не искаш едно от ония човечета да ме опипва по цялото тяло? Не мога да търпя такова нещо. Кажи на шивача да ми донесе няколко костюма в къщи и аз ще си избера един от тях.
— Червен или пурпурен? — попита спокойно тя.
— Червен. Веднъж видях червено шотландско сако, което много…
Хюстън бе принудена да каже много високо и ясно:
— Ти ще приемеш утре тук, в къщи, шивач, който ще ти вземе мярка за костюма, чиито цвят и плат ще избера аз. Ще дойдеш с мен на градинското увеселение у семейство Манкин. Освен това ще вършим и много други неща заедно през двете седмици преди сватбата.
— Сигурна ли си, че истинските дами винаги са толкова шумни? Смятах, че една истинска лейди никога не крещи.
— Дамите не повишават глас, когато имат работа с истински джентълмени. Но мъже, които искат да носят костюми на червени карета, трябва да бъдат обработвани с малко по-груби средства.