Когато на другата сутрин в шест часа Сюзън почука на вратата, Хюстън вече се обличаше. Избра дрехи, които да не й пречат при работата: бяла памучна блуза, черна кадифена пола, в която се движеше свободно, и широк кожен колан. Къс жакет и подходяща шапка допълваха тоалета й.
Слезе на пръсти по стълбата и остави на масата в столовата бележка за майка си, в която й съобщаваше какво е решила да свърши през този ден След като набързо закуси в кухнята, тя се отправи към обора, където съненият Уили запрягаше коня в прекрасната карета, подарена от мистър Тагърт.
— Предаде ли снощи всички писма, Уили?
— Разбира се, мис. Мисис Мърчисън здравата се зарадва, че отново ще има работа. Нареди да я взема с кола в шест и половина и да я откарам в магазина на мистър Рандолф. Мисис Мърчисън му се обади още снощи и му продиктува дълъг списък от неща, които щели да й трябват. Веднага след това ще я откарам у Конрадови, където смята да опустоши зеленчуковата им градина. Искаше само да знае за колко души ще готви.
— За около дузина, но повечето от тях са мъже, така че спокойно може да сготви за трийсет души. Трябва да ги нахраним до насита. Напомни й да купи всякакви тенджери и тигани. Сигурна съм, че мистър Тагърт е забравил кухненския инвентар, когато е поръчвал мебелите си. Очаквам ви колкото се може по-скоро в дома на мистър Тагърт.
Очевидно и в голямата бяла къща всички още спяха, когато Хюстън разпрегна коня и го завърза под сянката на едно дърво. Почука на страничната врата, но никой не я чу. Натисна дръжката на бравата и като видя, че не е заключено, влезе в кухнята. Почувства се като крадец, когато започна да отваря шкаф след шкаф. Но щом се налагаше къщата да се подготви за празник, на който да бъде поканен целият град, тя трябваше да има представа поне за наличните запаси от храна.
Шкафовете бяха празни, с изключение на едно сандъче с консерви от праскови. В едно чекмедже откри няколко емайлирани тенджери, от най-евтините.
— Предполагам, от каталога на Сиърс — промърмори тя и реши да инспектира цялото кухненско крило Между столовата и кухнята откри голямо помещение за лакеите. През кухнята се влизаше в голяма пристройка, където бяха килерите, миялната, квартири за трима слуги, баня, стая за икономката и кабинет пак за нея.
Тук имаше и втора стълба, която водеше от домакинската част към горните етажи. Хюстън се възползва от нея, спря на първия етаж и погледна към дългия коридор, който се разкри пред очите й. Виждаха се само стени, покрити с ламперия, и сенки върху дъбовия паркет. Тя продължи пътя си към таванския етаж.
Както очакваше, най-горният етаж всъщност не беше склад, а беше предназначен за жилища на прислугата. Имаше две бани, едната за мъжкия, другата за женския персонал, а останалата част беше разделена на малки стаички. Всяка стая беше натъпкана от пода до тавана със сандъци, пакети и навити на рула килими.
В някои от стаите Хюстън откри мебели, покрити само с калъфи. Вдигна едно платнище, което обвиваше две вмъкнати едно в друго позлатени кресла, тапицирани с дамаска. На една от страничните облегалки висеше етикет. Със затаен дъх Хюстън прочете текста върху него: „Дванадесет кресла, два дивана с гобленови покривки, изработени чрез 1750 година, първоначално собственост на мадам Дьо Помпадур.“
— Господи Боже мой! — въздъхна Хюстън и бързо издърпа покривката върху креслата.
На стената беше облегнат навит на руло килим. На етикета беше написано: „Краят на XVII век, изготвен за Людовик XIV в кралската работилница за килими в Оспис де ла Савониери.“
Върху плосък сандък, в който очевидно беше опакована картина, имаше залепена бележка с една-единствена дума на нея: „Гейнсбъро“. До него беше захвърлен подобен сандък с надпис „Рейнолдс“.
Хюстън внимателно свали калъфа от двете сложени едно в друго кресла на мадам Помпадур, извади горното и се настани удобно в него. Имаше нужда да събере мислите си. Огледа стаята и забеляза, че навсякъде под калъфите надничат позлатени крака. Нямаше нужда да продължава своите проучвания. Вече знаеше, че всички складирани тук вещи имат стойност на произведения на изкуството и музейни ценности. Разсеяно повдигна покривалото на някакъв предмет, които лежеше на пода до нея, и пред очите й се разкри прекрасен полилей, който искреше е хиляди скъпоценни кристали, подобни на истински диаманти. Машинално прочете върху етикета: 1780 година.
Седя дълго в изящното кресло, опитвайки се да свикне с мисълта, че отсега нататък ще живее сред такива съкровища, когато чу долу да спира карета.