Хюстън кимна.
— Сигурно сте бил предизвикан да сторите това от ръста му.
— Или съм се надявал, че нападението няма да успее. Кен ме повали на земята с едно кроше в челюстта; но вместо да ме отведе в полицейския участък, той ме взе със себе си в къщи и ми даде да ям. Аз бях на седемнадесет, той — на двадесет и две, и вече беше на път да стане милионер.
— И от този ден останахте при него?
— И си изкарвах препитанието с тежък труд — добави Идън. — Трябваше по цял ден да работя за него, а вечер ме пращаше в търговското училище да се изуча за счетоводител. Този човек не признава съня. Сутринта работихме до четири часа, затова беше още в леглото, когато вие пристигнахте.
Внезапно Идън вдигна глава и посочи към стъклената стена на оранжерията.
— Аха — каза ухилено той. — Струва ми се, че бръснарят е оставил визитната си картичка.
Хюстън любопитно погледна в посоката, накъдето сочеше Идън. По градинската алея се приближаваше висок мъж в дрехите на Кен, но гладко избръснат, без рошава брада и коси до раменете.
Хюстън се извърна към Идън с широко отворени в почуда очи. Идън само тихо се засмя, когато Кен нахлу в оранжерията.
— Хюстън! — изрева той. — Къде си се скрила?
Тя се подаде зад могъщото стъбло на едно хлебно дърво, за да го разгледа.
— Не е лошо, нали? — извика весело той и потърка гладките си бузи. — Толкова отдавна не бях си виждал лицето, че бях забравил колко добре изглеждам в действителност.
Хюстън неволно се засмя, защото той имаше право. С широката си брадичка, фино изрязаните устни и изразителните очи под тъмните вежди той беше забележително красив мъж.
— Като свършиш с разглеждането на растенията на Идън, по-добре е да побързаш да се върнеш в къщата. Там има една госпожа, която не ми позволява да погледна в тенджерите й, а аз направо умирам от глад.
Навън пред оранжерията той я хвана за ръката.
— Трябва да ти кажа нещо — измърмори той, погледна първо бомбетата на обувките си, после един клон над главата й. — Тази сутрин нямах намерение да те нападам. Спях си дълбоко и когато се събудих, видях до леглото си едно красиво момиче. Не исках да те оскърбя. Това е само защото не съм свикнал да общувам с дами. — Почеса се по главата и се ухили. — Но схващам сравнително бързо. Поне аз така мисля.
— Седни там — каза тя и посочи пейката под едно дърво. — Остави ме да прегледам главата ти.
Той седеше съвсем тихо, докато тя внимателно опипваше цицината под косите.
— Много ли те боли?
— В момента не — каза той и посегна към ръцете й. — Все още ли искаш да се омъжиш за мен?
Та той изглежда много по-добре от Леандър — помисли си внезапно тя. А когато я гледаше като в този миг, тя изпитваше много странно усещане в коленете.
— Да. Все още искам да се омъжа за теб.
— Добре! — извика той и скочи от пейката. — А сега е време да получим нещо за ядене. С Идън имаме да вършим много работи, а оттатък ме чака някакъв мъж. Ти внимавай онези идиоти да се отнасят както трябва с моите мебели. — С тези думи той бързо закрачи по пътя към къщи.
Хюстън трябваше да подтичва, за да върви в крак с него. Сменя си настроенията, както хамелеонът сменя кожата си, мислеше си тя, докато се стремеше да го настигне и придържаше шапката си да не се изкриви.
До следобеда три стаи бяха застлани с килими и две от складовите помещения бяха опразнени от мебели. Последните бяха разхвърляни безразборно в партера и очакваха Хюстън да им намери подходящи места. Кен и Идън се бяха затворили със своя посетител в кабинета. От време на време Хюстън дочуваше гласа на Кен въпреки тупурдията, която вдигаха носачите. Един път той надникна за малко в библиотеката и извика:
— Тези кресла няма ли да се счупят, ако седна на тях?
— Защо да се чупят, след като са издържали повече от двеста години? — отвърна спокойно тя и Кен веднага се оттегли с фучене в кабинета си.
В пет часа Хюстън почука на вратата на кабинета. Идън отвори, но Хюстън остана да стои в рамката на вратата, изгледа обвитата в гъста синя мъгла от тютюнев дим фигура на Кен до бюрото и заяви, че вече е време да си тръгва.
— Но утре сутринта ще дойда отново.
Кен вдигна за миг очи и пак се задълбочи в документите си.
Идън я придружи до вратата.
— Много ви благодаря за всичко, което направихте днес — каза той. — Сигурен съм, че когато завършите работата си, тук вече ще изглежда така, както се полага на такава къща.
Тя се обърна още веднъж на входната врата.
— Кажете му, моля ви, че утре в два часа ще дойда с новия му костюм и двамата ще отидем заедно на градинско увеселение.
— Надявам се, че няма да има нищо против да ви придружи.