Хюстън с усмивка погледна Марк Фентън, който седеше насреща й в спокойната, обзаведена в розово и бяло чайна на мис Емили. Оупъл беше заела място недалеч от тях, но се стараеше да остави двамата да разговарят необезпокоявани. Мистър Гейтс беше настоял Оупъл да придружи Хюстън на срещата, тъй като, както изрично подчерта, нямал вече никакво доверие в морала на младите американци.
Марк беше представителен млад мъж, широкоплещест, рус, с раздалечени сини очи и заразителна усмивка.
— Както чух, вие сте направили удара на сезона, Хюстън — каза Марк, докато си вземаше още едно парче кейк със стафиди. — Всички шушукат за това, че той е наполовина варварин, наполовина рицар на бял кон. А какъв е Кен Тагърт в действителност? — попита със смигване той.
— Смятах, че вие ще ми кажете това. Нали мистър Тагърт по-рано е работил за вас.
— Но той напусна къщата, когато аз бях на седем години! Почти не си го спомням.
— Все пак ще ми разкажете нещо, нали?
— Страхувах се до смърт от него — засмя се Марк. — Управляваше конюшнята, сякаш беше негова собственост, и никой, дори баща ми, не смееше да се противопостави на неговите нареждания.
— Даже и вашата сестра Памела? — попита Хюстън, въртейки в ръка лъжичката за чай.
— Ето какво искате да знаете — засмя се отново той. — Нямах понятие какво става между двамата. Един ден и Тагърт, и сестра ми изчезнаха. А аз до ден днешен треперя, когато трябва да взема от конюшнята кон, без преди това да съм поискал разрешение.
— Защо сестра ви е трябвало да напусне къщата? — продължи да настоява Хюстън.
Баща ми побърза да я омъжи. Мисля, че той не искаше да рискува дъщеря му още веднъж да се влюби в някой работник от конюшнята.
— Къде е сега Памела?
— Рядко я виждам. Тя се премести с мъжа си в Кливланд, роди детето си и остана да живее там. Мъжът й почина преди няколко месеца, а детето дълго време беше много болно. Не й беше лесно през последните години…
— Дали тя е…
Марк се облегна на масата и се ухили затворнически.
— Ако искате да узнаете нещо повече за мъжа, за когото сте решили да се омъжите, би трябвало да поговорите с мис Лавиния Ла Рю.
— Не мисля, че познавам дамата.
Марк се дръпна назад и се усмихна.
— Разбира се, че не я познавате. Тя е играчката на мистър Тагърт.
— Неговата какво?
— Неговата любовница, Хюстън. А сега е време да си вървя — каза той, стана и остави пари на масата.
Хюстън също се изправи и сложи ръка върху неговата.
— Къде бих могла да намеря тази мис Лавиния?
— Казва се Лавиния Ла Рю. Попитайте за нея на Крисчън стрийт.
— Крисчън стрийт? — Очите на Хюстън се разшириха. — Никога не съм била в тази част на града.
— Изпратете Уили. Той ще се справи. Уговорете с нея някое тайно място за среща. Не бива да се показвате пред хората с жена като нея. Желая ви много щастие в брака, Хюстън! — извика през рамо той и напусна чайната.
— Успя ли да научиш това, което те интересуваше? — попита Оупъл дъщеря си.
— Струва ми се, че научих повече, отколкото бих искала да зная.
Хюстън прекара останалата част от петъка и цялата събота в разпореждания относно приготовленията за двойната сватба: поръча цветя за украса на стаите и състави менюто, което трябваше да бъде сервирано на гостите.
— От колко дни не си виждала Кен, миличка? — попита я Оупъл.
— Това са само часове, майко — отговори Хюстън, но се обърна настрани, защото не искаше майка й да види лицето й. Нямаше да се хвърли за втори път на шията му. Такава глупост се правеше само веднъж.
В съботата се случиха още някои неща. Мистър Гейтс събуди цялата къща в пет часа сутринта с крясъци, че Блеър цяла нощ не се е прибирала. Оупъл го уверяваше, че е била с Лий, но това само влоши положението. Той се развика, че Блеър ще загуби окончателно доброто си име и настояваше Лий да се ожени за нея още днес.
Най-после Оупъл и Хюстън успяха да го убедят да седне заедно с тях на масата за закуска. Едва бяха започнали да ядат, когато в салона буквално нахлуха Блеър и Леандър.
Но какъв вид имаха двамата! Блеър беше с някаква особена рокля в морскосин цвят, чиято пола едва стигайте до глезените. Косата й беше разпусната и висеше по раменете й, цялата покрита с кал, репеи и петна, които изглеждаха като засъхнала кръв.
Лий не изглеждаше по-добре: облечен само в риза и панталони, а по ръкавите и на крачолите на панталоните личаха няколко дупки.
— Лий — обади се задъхано Оупъл, — нима това са дупки от куршуми?
— Вероятно — отговори той, хилейки се добродушно. — Както виждате, доведох ви я жива и здрава в къщи. Трябва веднага да се прибера и да поспя няколко часа. Днес следобед имам дежурство в болницата. — Той се обърна към Блеър и я помилва по бузата. — Лека нощ, докторе.