Хюстън усети как Кен за последен път стисна ръката й и забърза с Идън по коридора. Тръгна към стълбите, за да се преоблече в спалнята си. Цивилизацията отново изискваше своето.
Десет минути по-късно Кен надникна през вратата на спалнята й и каза, че му се налага спешно да замине по работа. Като се уредяло всичко, щял веднага да се върне.
Върна се след три дни.
ГЛАВА ДВАДЕСЕТА
Четири часа, след като Кен беше заминал, Хюстън вече знаеше, че задачата на нейния живот е да бъде съпруга. Блеър нека си живееше с амбицията да промени света. Тя искаше само да води домакинството на мъжа, когото обичаше.
В действителност ръководенето на такова голямо домакинство приличаше на командване на армия във военно време. Но Хюстън с години се беше подготвяла за ролята на главнокомандващ.
Най-напред тя написа едно писмо на Джоан Тагърт с молба да й помага няколко дни при изпълнение на домакинските й задължения. След това написа писмо до бащата на Джоан, в което го уведомяваше, че има намерение да помоли Джоан да остане в нейната къща и да поеме длъжността на икономка. Хюстън се надяваше най-вече на това, че Шъруин Тагърт желае за своята дъщеря по-добър дом от лагера на миньорите.
Когато Хюстън повика новия лакей и му предаде писмата, за да ги отнесе на адреса, тя за пръв път се сблъска с натегнатите отношения между прислугата. Лакеят, изглежда, смяташе, че е под неговото достойнство кракът му да пристъпи в миньорски лагер, и като истински американец дори не се опита да скрие своето мнение.
Хюстън го попита много спокойно, дали иска да запази службата си или не, а щом иска, нека бъде така добър да изпълнява онова, което му наредят, и да не да критикува роднините на човека, който му осигурява препитание. След като си изясниха отношенията и лакеят се отправи на път с писмата, Хюстън отиде на партера, за да разясни на останалите хора, които беше наела, техните задължения. Повечето от тях седяха на голия под и отказваха да се помръднат, докато точно не им бъдат и разграничени полетата на дейност. Хюстън най-после проумя, защо мис Джоунс настойчиво беше препоръчвала на своите ученички да назначават само опитен персонал.
Сутринта на втория ден Хюстън беше разпределила седем прислужнички по крилата на къщата, които почистваха стаите; четирима лакеи горе в склада, за да изнасят останалите мебели; и три момичета в кухнята, които помагаха на мисис Мърчисън в приготвянето на храната. Извън къщата работеха: един кочияш в навеса за коли, две момчета в конюшнята и четирима здрави младежи в градината.
По време на обиколката си в градините Хюстън се запозна с мистър и мисис Накасона и тъй като никой не разбираше езика на другия, се опита с жестове и мимики да им обясни, че четиримата млади хора трябва да изпълняват нарежданията на японската двойка градинари. Точно в този миг тя случайно погледна нагоре и откри лицето на Ян зад един от прозорците на първия етаж.
Сутринта, докато й помагаше при обличането, Сюзън беше разправила на Хюстън за страхотната караница, която беше предизвикал Раф Тагърт, след като гостите напуснали къщата. Сюзън случайно станала свидетел на част от нея. Младият Ян се разкрещял, че мрази братовчед си Кен и никога няма да живее в неговата къща. А Раф му извикал, че това е само празна хвалба, тъй като никой не бил поканил Ян да остане в тази къща. В отговор Ян се възмутил, защото Хюстън го била помолила за това, но той предпочитал да умре, отколкото да приеме такова предложение.
Тогава двамата Тагърт се нахвърлили един върху друг и понеже Раф бил много по-едър и по-силен, естествено той спечелил боя. Раф твърдял, че Ян е длъжен да остане при своя братовчед и да използва всички предимства, които могат да се купят с пари, даже ако за това е необходимо той, Раф, всеки Божи ден да му тегли по един пердах. Освен това заплашил Ян, че ще го открие навсякъде, в случай че се опита да избяга.
По тази причина след деня на сватбата Ян се заключил в стаята, където Хюстън го беше настанила. Мисис Мърчисън беше единствената, която виждаше лицето му, защото всеки ден трябваше да му носи на една табла храна и книги.
— Книги? — изненада се Хюстън.
— Изглежда, че момчето направо ги поглъща — обясни Сюзън. — Мисис Мърчисън каза, че ако го оставят, щял да чете по цял ден, а това с течение на времето ще му повреди очите. Тя мисли, че би било добре да го включим в някой отбор по бейзбол, за да може поне от време на време да излиза на чист въздух.
Сега, когато Хюстън държеше под контрол повечето хора в къщата, мислите й се насочиха към Ян. Ако младежът ще живее при тях, би трябвало да участва в живота на семейството.