Тя почука на вратата му, но той й позволи да влезе в стаята едва след няколко минути. Тя видя силно зачервеното му лице и разбра, че иска да скрие нещо от нея. Забеляза крайчето на някаква книга да се подава изпод леглото.
— Ето че отново си тук — промърмори той, сякаш я обвиняваше в нещо.
— Ние се върнахме вчера — отговори тя, сигурна, че той отдавна знаеше това. — Харесва ли ти твоята стая?
Голямата, светла, просторна стая беше двойно по-обширна от къщата на Тагъртови в лагера на миньорите; но в нея нямаше никакви мебели с изключение на леглото, завито с не много чисто одеяло. Явно Ян беше лежал но цели дни върху него.
— Всичко е наред — отговори Ян и погледна към бомбетата на грубите си работни обувки.
Пак тази Тагъртова гордост, помисли си уморено Хюстън.
— Ян, имам нужда от твоята помощ днес следобед. Наех четирима души, които да свалят мебелите от склада. Но смятам, че е необходим надзирател, който да се погрижи да не ожулят ръбовете им в касите на вратите, когато ги пренасят по стаите. Това са ценни мебели и трябва да се внимава. Е, ще ми помогнеш ли?
Отначало Ян мълчеше нерешително, но скоро кимна с глава.
Хюстън беше любопитна как Ян ще се справи с новите си задължения. Имаше предчувствието, че ще тормози работниците. Но за нейна голяма изненада момчето беше внимателно, съобразително и много сериозно. Само в началото, когато трябваше да пусне в ход силата на юмруците си, за да си осигури уважението на прислужниците, той се прояви като разгневен млад мъж. Но по-късно следобед до такава степен овладя положението, че на Хюстън остана само да посочва местата, където трябваше да се поставят съответните мебели.
Тя изненадано гледаше с какво умение Ян насочваше хората, които сваляха надолу по стълбата тежка писалищна маса. В този момент зад нея се обади Идън:
— Кен беше същият. Мъже като тези двамата никога не са били деца. Лакеите чувстват това и по тази причина са готови без мърморене да се подчиняват на един хлапак, още недорасъл до мъжката възраст.
Тя се обърна към него.
— Можете ли да играете бейзбол?
Очите на Идън светнаха.
— Разбира се, че мога. Да не би да имате намерение да съставите отбор по бейзбол?
— Почти съм събрала хора за такова нещо. Мисля да се обадя в магазина за спортни принадлежности на Воун и да поръчам екипировка за един отбор. Смятате ли, че на моята възраст все още ще мога да се науча да улучвам топката с бухалка?
— Хюстън — заяви той, преди да продължи пътя си към кабинета на Кен, — сигурен съм, че ще се справите с всичко, е което решите да се заемете.
— Вечерята е в седем! — извика след него тя. — Официалното облекло е задължително.
Чу го да се смее, преди да затвори зад себе си вратата на кабинета.
Вечерята протече миролюбиво. Спокойното, търпеливо държание на Идън направи впечатление на Ян. Гневният инат на момчето лека-полека се стопяваше.
Следващият ден обаче донесе изненади. За вечерята Хюстън облече бледозелена рокля от рипсена коприна, с мрежеста наметка, обшита със стоманеносиви стъклени перли. Още не беше виждала Кен, откакто следобед се беше върнал от деловото си пътуване, а той със сигурност не възнамеряваше да се преоблече за вечерята. Но тя не смяташе да се разправя с него по този повод. Нека спокойно се яви на вечеря с подгизналата си от пот „униформа“ и да установи, че само той сяда на масата с мръсни дрехи.
Идън, който изглеждаше изненадващо добре в тъмния си вечерен костюм, я очакваше на първото стъпало, а Ян, облечен в един от новите костюми на Идън — беше му само малко широк, — стоеше в един сенчест ъгъл на коридора.
Хюстън не каза нито дума, облегна се на ръката, която й предложи Идън, и протегна другата си ръка към Ян. Няколко дълги секунди той не се помръдна; но след като Хюстън си остана с протегната ръка, той се измъкна от ъгъла си, приближи се и я хвана под ръка.
Стълбата беше достатъчно широка, така че тримата спокойно слизаха един до друг.
— Ян — каза Хюстън, — нямам думи да ти се отблагодаря за помощта, която ми оказа през последните дни.
— Нали все пак трябваше да си заслужа препитанието — промърмори момчето, гледайки смутено встрани. Но беше явно, че нейните думи му подействаха добре.
— Къде, по дяволите, сте се скрили всичките? — извика отдолу Кен, вдигна очи и ги видя да слизат по стълбището. — Да не би случайно да излизате? Идън, от теб още имам нужда. — Докато казваше това, той не откъсваше очи от жена си. Другите двама като че ли изобщо не съществуваха за него.
— На път сме към трапезарията — отговори Хюстън, докато със сила задържаше ръката на Ян. Момчето се опитваше да се освободи от момента, в който Кен се появи в салона. — Не би ли желал да вечеряш с нас?