Блеър изслуша оплакванията й, предписа й лек сироп и широко се усмихна, когато следващата пациентка се оказа отново приятелка от училище. А когато се появиха цяла дузина съученички и приятелки, всяка с разни объркани и неясни симптоми, Блеър вече не знаеше да плаче ли, или да се смее. Радваше се, че тези жени все още я смятаха за своя приятелка, но от друга страна усещаше тъга, че истинските пациентки все още ги няма.
Късно следобед пристигна и Хюстън с красивата си малка карета и заяви, че вероятно очаква дете и сестра й трябва да потвърди това. Но Хюстън не беше бременна и след прегледа Блеър я разведе из клиниката. Мисис Кребс вече си беше отишла и близначките можеха да разговарят необезпокоявани.
— Винаги съм ти се възхищавала, Блеър. Толкова си смела.
— Аз и смела! Не съм това, за което ме мислиш.
— Достатъчно е само да се огледам наоколо! Всичко това стана, защото ти знаеше какво искаш и превърна волята си в действителност. Реши да станеш лекарка и не допусна нищо да те отклони от целта ти. Аз също имах свои мечти, но бях твърде страхлива, за да ги осъществя.
— Какви мечти? Искам да кажа, ако оставим Леандър настрана?
Хюстън махна с ръка.
— Мисля, че взех решение да се омъжа за Лий само защото той беше част от представите за бъдещето, които подкрепяха мистър Гейтс и мама. С това просто си купих благоволението им. — Хюстън спря за миг и се усмихна. — Но другата част от мен се наслаждаваше на номерата, които ти погаждаше на Лий.
— Ти си знаела?
— Разбира се, почти всичко. След известно време започнах да очаквам трескаво всяка следваща лудория. Аз бях тази, която отклони подозренията на Лий към Джон Лехнер.
— Джон винаги си е бил самохвалко. Сигурна съм, че си е заслужил шамарите, получени от Лий. Но, Хюстън, аз дори не подозирах, че си се смятала за страхливка. Винаги съм искала да постигна твоето съвършенство.
— Аз — съвършена? Не! Само ме беше страх да не разочаровам мама, да не ядосам мистър Гейтс и да не наруша онова, което градът очакваше от една Чандлър.
— А аз като че ли правех напук на всички, макар че не исках да се карам с никого. Ти имаш много приятели — толкова хора, които те обичат.
— Естествено е да ме харесват — отговори раздразнено Хюстън. — И теб щяха да харесват, ако правеше за тях толкова, колкото правя аз. Първо се казва: „Ще организираме забава“ и веднага някой предлага: „Да повикаме Хюстън Чандлър — тя ще свърши цялата работа“. А аз се страхувах да им откажа. Организирала съм забави, на които дори не бях поканена. Колко често ми се е искало да откажа, но нямах кураж. Мечтаех да си събера багажа, да се спусна по дървото до прозореца ти и да избягам където ми видят очите. Но се боях. И ти винаги казваше, че животът ми е безсмислен. Да знаеш колко беше права…
— Аз просто те ревнувах — прошепна Блеър.
— Ревнувала си? Мен?
— Не знаех това, докато Лий не ми отвори очите. Печелех награди, получавах най-високите оценки, хвалеха ме и въпреки това бях винаги самотна. Много ме заболя, когато мистър Гейтс заяви, че не ме иска в къщата си, но теб ще задържи с удоволствие. Болеше ме, когато ти ми пишеше, че всяка вечер стотици мъже те канят на танц. И когато сядах да чета в книгите си как се ампутира крак, често спирах, за да препрочета писмото ти. Мен никога не са ме ухажвали като теб. Понякога дори си мислех да захвърля медицината, стига само да можех да стана нормална жена, ухаеща на парфюм, не на карбол.
— Аз пък често си пожелавах да върша нещо по-важно, отколкото да избирам платове за следващата си рокля — въздъхна Хюстън. — Мъжете ме харесваха, защото ме смятаха за покорна, или поне така се изразяваше Лий. Нравеше им се мисълта да имат жена, която им е подчинена. За повечето мъже бях нещо като дресирано куче в човешки образ — някой, който им носи пантофите. Искаха да ме вземат за жена, защото знаеха какво получават: никакви изненади от страна на Хюстън Чандлър.
— Мислиш ли, че и Лий те е пожелал по тази причина?
— Понякога дори не съм сигурна, че наистина ме е помолил за ръката ми. Видяхме се два-три пъти, след като се върна в Чандлър, а аз бях твърдо решена да го направя свой съпруг и веднага казах „да“, когато стана дума за женитба. На следващата сутрин мистър Гейтс ме попита може ли вече да обяви годежа във вестниците, аз кимнах и след ден къщата се напълни с хора, които ми пожелаваха щастлив семеен живот.
— Познавам гражданите на Чандлър и забележителното им любопитство. Но ти през всичките тези години обичаше Лий.
— Може и така да е било. Но ние е него нямахме какво да си кажем. Само за няколко дни ти разговаря с него много повече, отколкото аз за цяла година.