— И какво открихте този път?
— Преди няколко месеца баща ми ангажира агентите на Пинкертън, за да разберат кой довежда в лагера профсъюзни агитатори.
Раф бавно изтри ръцете си. Под загорялата му кожа играеха здрави мускули, придобити от дългогодишната работа с тежката миньорска кирка.
— И какво откриха вашите Пинкертъновци?
— Те не са мои, а на баща ми. — Памела откъсна едно цвете, което растеше до скалата, и захапа стъблото му. — Първо установиха, че четири млади дами, всичките от почтени и заможни семейства, се преобличат като старици и внасят нелегално разни стоки в лагера, при това нелегално е всичко, което не носи печалба на баща ми. — Тя спокойно го погледна. — Една от тези млади дами наскоро се ожени за племенника ви.
— Хюстън? — Гласът му потрепера. — Тази слабичка, крехка госпожичка? Кен знае ли?
— Съмнявам се. Освен това нямам възможност да го попитам, знае ли или не.
Памела внимателно се вгледа в Раф Тагърт. Когато бяха млади, двамата с Кен се влюбиха. Смятаха, че никой не знае за връзката им, но в действителност целият град месеци наред клюкарстваше за това. Памела се запозна с Раф, чичото на Тагърт, в деня на сватбата на близначките Чандлър. Стори й се, че този човек притежава всички качества, които едно време беше обичала у Кен. Освен това у него се усещаше някаква мекота, която липсваше у младия Тагърт. След сватбата Памела дни наред хранеше надежда, че Раф ще й се обади, или поне ще й изпрати бележка, но той въобще не се опита да влезе в контакт с нея. Тази проклета Тагъртова гордост! — каза си тя. И се учуди защо човек като Тагърт работи в рудника. Сигурно си има основателни причини за това. Беше ерген и нямаше нужда да храни семейство.
— Защо се мъчите в този ад? — попита тя. — Защо се товарите с такава тежка работа?
И посочи с глава шосето, което водеше към рудника.
— Братята ми работеха тук, а Шъруин беше много болен. Трябваше да храни жена и дъщеря, но не искаше да приеме моята помощ. Нито от когото и да било друг.
— Пак Тагъртовата гордост — промърмори тя.
— Тогава отидох при баща ви и му заявих, че ще работя в мината, ако заплатата ми се изплаща на Шъруин. Баща ви беше много доволен, че един Тагърт се унижи пред него заради парите.
Памела не обърна внимание на последната му забележка.
— По този начин Шъруин запази гордостта си, а вие помогнахте на брат си. И какво ви донесе това, освен превит от работа гръб и таван, който всеки момент може да се срути над главата ви?
Раф вдигна очи.
— Смятах да остана тук само няколко години. Брат ми и дъщеря му живеят сега при Кен и Хюстън.
— Но вие сте си още в мината.
Раф се загледа към реката, без да й отговори.
— В доклада на Пинкертън е написано, че подозрението пада върху трима души: някой си Джефри Смит, доктор Леандър Уестфийлд и третият сте вие.
Раф не я погледна. Ръцете му конвулсивно стиснаха едно камъче и веднага го пуснаха.
— Нищо ли няма да ми кажете?
— Тия агенти сигурно работят като миньори?
— Съмнявам се, че се разхождат из лагера в униформите си — отговори саркастично тя.
Раф стремително се изправи.
— Ако ми казахте всичко, за което дойдохте чак тук, време е да се връщам на работа. Сигурно не знаете кои от нашите хора са уши на Пинкертън, нали?
— Това не го знае дори баща ми — отговори Памела и също се изправи. — Раф, не бива да продължавате да живеете така. Не е нужно да работите в рудника. Ще ви намеря много по-добра работа, ако желаете — каквато искате.
Раф я изгледа с присвити очи.
— Пак ще кажете, че е Тагъртовата гордост — промълви той и се запъти към коня си.
— Раф! — Памела улови ръката му. — Аз не исках… — Тя спря и смутено го пусна. — Исках само да ви предупредя. Може би не ви харесва начинът, по който го направих. Може би не понасяте дори името на баща ми. Но аз исках да ви дам шанс да решите сам какъв да бъде животът ви по-нататък. Баща ми е неумолим и жесток, когато се засягат интересите му.
Застанал неподвижно, Раф се вгледа в нея така, че сърцето й се качи в гърлото. Без да осъзнава какво прави, тя се хвърли в обятията му.
Целувката му беше мека и нежна и Памела почувства, че цял живот е чакала именно този мъж.
— Ела тук довечера — пошепна той. — В полунощ. И облечи нещо, което лесно се съблича. — После се метна на мулето си и препусна в посока към лагера.
ГЛАВА ТРИДЕСЕТ И ПЪРВА
След целия преживян ужас Блеър и съпругът й останаха още седем часа в болницата, докато закърпят всички млади мъже, изпотъпкани и тежко наранени от побеснелите говеда. Накрая Блеър беше изтощена до крайност. Беше толкова уморена, че нямаше сили дори да се ядоса, когато някакъв тайнствен глас потърси Лий по телефона и той веднага излезе от болницата, без да й каже къде отива и защо.