Выбрать главу

Блеър усмихнато вдигна очи към приятелите си. Искаше да сподели с тях щастието си. Само още един месец — и всичко, за което беше мечтала и за което беше положила толкова усилия, щеше да се осъществи.

ГЛАВА ПЪРВА

Чандлър, Колорадо. Май 1892 г.

Блеър Чандлър беше застанала мълчаливо насред разкошния салон в дома Чандлър, обзаведен с тромави тъмни мебели с резбовани крака и дантелени калъфи. Нямаше никакво значение, че преди много години майка й се омъжи повторно и къщата беше платена от новия й съпруг Дънкан Гейтс: хората в града все още вярваха, че домът е собственост на Уилям Хюстън Чандлър, мъжа, който го планира и построи, но почина, преди да е направил първата вноска.

Блеър наведе очи към пода, защото не искаше никой да забележи гневните синьо-зелени огънчета в очите й. Вече цяла седмица живееше в дома на втория си баща, а не беше разменила нито една разумна дума с този тромав, набит мъж. Той непрекъснато я ругаеше.

Всеки непредубеден зрител би я сметнал за скромна млада жена в тъмносиня кадифена пола, която скриваше зад широките си плисета гъвкавите форми на изваяното й тяло. А лицето й излъчваше такава весела и жизнена красота, че никой не можеше да предположи какъв горещ темперамент е скрит зад нея. Но този, който познаваше отблизо Блеър Чандлър, знаеше, че тя умее да отстоява правото си във всеки спор.

А Дънкан Гейтс й даде повод за това още в самото начало, като изобщо не се опита да скрие отношението си към нея и към това, че тя твърде много се различава от представите му за една „истинска“ лейди. В тези представи не се включваха млади дами, изучили медицинската професия и знаещи как се лекуват огнестрелни рани. Не можеше да проумее, че Блеър ще използва шивашките си умения както за съшиване на продупчени от куршуми вътрешности, така и за бродиране на калъфи за мебели.

Цяла седмица той продължаваше да мърмори и да й намира кусури и тя вече не можеше да го понася. Затова започна да му отговаря в същия тон. За съжаление точно в този миг обикновено влизаха майка й или сестра й и задушаваха в зародиш всяка караница. Блеър бързо стигна до извода, че мистър Гейтс управляваше с желязна ръка своя дом и жените, които принадлежат към него. Той можеше да говори каквото си иска, но на никоя жена не беше позволено да има собствено мнение.

— Надявам се, че навреме ще се осъзнаеш и ще се откажеш от тия медицински глупости — изфуча в този миг Гейтс. — Една лейди си стои в къщи. И без това женските й функции страдат, когато се опитва да си служи с разума си. Междувременно доктор Кларк го доказа научно.

Блеър въздъхна дълбоко, без да удостои дори с поглед омачкания от много четене трактат, който мистър Гейтс размахваше във въздуха. Заключенията на доктор Кларк се разпространяваха в стотици хиляди екземпляри сред грамотния народ и бяха донесли голяма вреда на жените, които мечтаеха да получат образование.

— Нищичко не е доказал доктор Кларк — отговори уморено Блеър. — Написал е, че е прегледал една-единствена четиринадесетгодишна ученичка с плосък бюст и от резултатите на този единствен преглед прави извода, че при учените жени е застрашена способността за продължаване на рода. Твърденията му не почиват на никакви научни доказателства.

Мистър Гейтс почервеня от гняв.

— Не позволявам подобно нахалство! Само защото са ти позволили да се наричаш доктор, нямаш право да се държиш невъзпитано. Не и в моя дом!

Според Блеър този човек отново прекрачваше всяка граница на приличието.

— Откога тази къща е твоя? — избухна тя — Баща ми я…

В този миг в салона влезе сестра й Хюстън, застана между двамата и умолително изгледа Блеър.

— Мисля, че вечерята ще бъде сервирана всеки момент. Не е ли време да отидем оттатък? — промълви тя с хладния, сдържан глас, който нервираше Блеър също толкова, колкото и простащината на мистър Гейтс.

Блеър зае мястото си край голямата махагонова маса. По време на вечерята отговаряше едносрично на раздразнените въпроси на втория си баща. Мислите й бяха при сестра й.

Толкова се радваше, че се връща в Чандлър, че ще види отново майка си, сестра си и приятелите от детските игри. Бяха минали цели пет години от последното й идване у дома. Тогава тя беше седемнадесетгодишна, изпълнена с ентусиазъм, в самото начало на следването си. Вероятно е била погълната изцяло от себе си и не е усетила атмосферата, в която живеят майка й и сестра й.

Но този път почувства тъга още щом слезе от влака. Хюстън я посрещна на гарата и Блеър бързо се убеди, че никога досега не е срещала по-съвършен пример за твърда, студена, непримирима жена. Сестра й приличаше на изработен от лед идеал за женска красота.