Едуар Сен Жорж и съпругата му Лиз-Мари бяха затворени в единични килии, измъчвани с глад, бити и разпитвани дни наред, но не се уплашиха от мрачния фанатизъм на Клод и злобните му заплахи. Не знаеха онова, което искаше да изтръгне от тях.
Колкото и да бяха отслабнали от глад, колкото и да страдаха от многобройните рани и белези от побой по телата си, двамата намериха сили да огледат внимателно кабинета на Клод и да запомнят точното разположение на двете врати и прозорците. Обърнаха внимание на това, кога влизат и излизат униформените постове и цивилните агенти, които идваха да докладват. Клод не можеше да знае, че дори сега, в този момент, Едуар и Лиз-Мари обмисляха бягството си. Двамата бяха сигурни, че Клод не е свършил още с тях, и нямаха намерение да стоят и да чакат. При следващото им довеждане в кабинета щяха да се нахвърлят върху мъчителя си, да го обезвредят и да избягат.
29
Невъзможно! — мислеше си Джъстин. Прочете за кой ли път изпратеното от Паркър съобщение и едва не го накъса на парченца. Станала е някаква грешка! Руж — Женевиев — не може да е била във Франция, както го уверяваше Паркър. През последните четиринадесет дни тя не беше напускала стаята си в Блекхийт Хол. Джъстин беше уверен в това, защото беше наредил на първия подофицер на «Черния Мефисто» да застане на пост край входа на пещерата, за да бъде сигурен, че Женевиев няма да излезе през тайния тунел. Слугата му Ферди не напускаше обора и всеки ден съобщаваше, че кобилата е на мястото си. Уентуърт, личният му камериер, беше получил строга заповед да не изпуска от очи вратата на спалнята й, а самият Джъстин всеки ден навестяваше жена си. Тя не беше напускала къщата.
Въпреки това Паркър беше видял Руж! Баронът многословно го уверяваше, че е стоял съвсем близо до нея и прилагаше към писмото си последната сатира, изпратена на Клод Рамбуйе. Червената вещица пак беше помогнала на двама аристократи да избягат.
Джъстин беше абсолютно сигурен, че Женевиев и Руж са едно и също лице, и сега не можеше да понесе мисълта, че се е излъгал. Струваше му се, че ще полудее от ярост и болка. Толкова се надяваше, че Женевиев е Червената вещица, защото я беше обикнал с цялата си страст. Колко просто щеше да бъде всичко, ако любимата и съпругата му бяха една и съща жена…
Сега обаче трябваше да почне отначало. При тази мисъл стомахът му се преобърна. Какво ще каже баща му, като узнае за новото развитие на нещата? Със сигурност ще поиска от него да скъса веднъж завинаги с Руж и да се помири със съпругата си. Но как да се откаже от Руж, как да погребе половината от сърцето си? Джъстин беше сигурен, че това е невъзможно. Нямаше да го направи. По-скоро би умрял…
Женевиев беше толкова объркана, че вече не знаеше какво да предприеме. През последните седмици Джъстин беше мил и нежен с нея и тя почти беше повярвала в любовта му. Това разкъсваше сърцето й, защото проумя, че зад хладната, надменна фасада се крие мъж, способен да изпитва и да дава любов. Беше опитала да прогони всяка мисъл за Ноар от съзнанието си и постепенно беше започнала да отговаря на опитите за сближение на съпруга си.
Сега обаче Джъстин внезапно се оттегли отново в студената, непроницаема черупка и тя отчаяно се питаше дали цялата му нежност и внимание не са били само игра на въображението й.
Най-после й беше предложил да се преместят в градската му къща в Лондон, разположена в елегантния квартал Мейфеър. След пристигането им в града сякаш беше загубил всякакъв интерес към жена си. Не можеше да предположи, че вътрешно той се разкъсва също като нея, че непрекъснато се измъчва от болезнената мисъл, че жена му в никакъв случай не е любимата му Руж.
Гордостта на Джъстин и съвестта изискваха от него да спазва брачните си клетви, но влюбеното сърце и душата му копнееха за свобода, за съединение с жената на неговите мечти.
Дните минаваха и мъжът въобще не се опитваше да промени държанието си. Женевиев започна все по-често да си припомня нежността и страстта на тайнствения си любовник. Копнежът по него ставаше все по-силен. Питаше се дали се е възстановил от болестта си и дали е заподозрял, че онази нощ при него не е била тя, а някой друг. Най-сетне реши при първия удобен случай да замине отново за Франция с надеждата, че пътищата им ще се срещнат. След всичко, което й беше казал Вашел, тя беше сигурна, че Ноар е в Париж и я очаква.