Прозорецът на спалнята й гледаше към тясната уличка зад къщата. Беше помолила Ив-Пиер да й донесе няколко дълги въжета от борда на «Кримсън Уич», за да се спусне по тях, без да я забележи прислугата.
Погледна се в огледалото и въздъхна. Макар че лицето й беше бледо и издаваше умората от дългите безсънни нощи, нищо не можеше да затъмни красотата му. Медноцветните къдрици бяха напудрени и вдигнати в сложна фризура, наречена Квесако, украсена със зелени и златни пера. Беше гримирана обилно, макар и не твърде очебийно, и беше поставила няколко бенки по бузите и шията си. Роклята й беше от зелена италианска тафта, корсетът обшит със злато и изрязан достатъчно дълбоко, за да разкрие част от пълните й, добре оформени гърди. Набраните ръкави оставяха раменете открити и стигаха само до лактите, където се съединяваха с дългите златни ръкавици. Кринолинът още повече подчертаваше тънката й талия.
Скоро след като избра подходящи накити и ветрило, в стаята й влезе Джъстин и недоволно изгледа букета от пера, който беше затъкнала в косата си.
— Мила моя — проговори сухо той, — надявам се, че не си сложила перата, за да извършиш атентат срещу мен. Непременно ли трябва да вдигаш косите си в стил Квесако? Как беше? — Това е последният вик на модата, нали? Естествено ролята ти изисква да участваш във всички новомодни лудости.
— Разбира се — отговори хладно Женевиев, почувствала се неловко от неучтивите му думи и странния поглед, с който я измерваше.
Въпреки че полагаше усилия да не му обръща внимание, присъствието му ужасно я изнервяше. Много й се искаше да замине и да я остави на спокойствие. Беше стигнала до извода, че опитите му за сближение са били точно онова, което беше казал Вашел. Искал е да я заблуди, за да направи някоя грешка, а сега явно се гневеше, че не е постигнал целта си.
Тази представа я плашеше, защото трепереше при мисълта, че Джъстин може да узнае истината и да я изложи на общественото порицание.
— Готов ли си? — попита равнодушно тя, макар че много й се искаше барон Хейдли и жена му Нел да не са ги поканили за тази вечер.
— По всяко време, стига ти да си готова — отговори Джъстин и хвърли поглед към часовника си. — Впрочем каретата ни чака най-малко от петнадесет минути.
Двамата тръгнаха надолу по стълбата и скоро след това каретата зави по Кинг Стрийт, където се намираше Алмейк.
Алмейк беше основан от група дами под ръководството на мисис Фицрой и лейди Пемброк. Цената за членство в него беше скромна — само десет гвинеи. След като узна, че дори късно вечерта не се сервира нищо по-силно от бадемово мляко и чай, освен това се подават само сандвичи и сладкиши, Женевиев си рече, че при такава кухня разходите спокойно можеха да бъдат и по-ниски. Гости бяха най-вече безброй млади дами без придружител, момичета, току-що завършили училище, които идваха тук с надеждата да си намерят съпруг. Скоро Алмейк стана известен под името «Пазар за женитби».
Женевиев знаеше колко е трудно да получат покана от домакините за една вечер в клуба, но въпреки това й се искаше Нел Хейдли да беше взела билети за театър Лицеум, вместо за тази глупава забава. След като поздравиха семейство Уескот, което ги очакваше във фоайето, Женевиев послушно излезе напред, за да танцува със съпруга си менуета, с който се откриваше вечерта. Последваха няколко танца с други партньори, естествено на първо място с барон Хейдли, който през цялото време я зяпаше много особено. Тя обаче се държеше образцово въпреки вътрешната си напрегнатост. Почувства нужда от почивка и с облекчение прие предложението му да й донесе освежително питие. Приседна на един от столовете покрай стената и скоро завърза разговор с група млади дами и господа, които оживено обсъждаха предстоящия турнир по карти. Впуснаха се да спорят за предимствата и недостатъците на различните игри и някой попита Женевиев коя е любимата й игра на карти. Без да се замисля, тя отговори: — Руж и Ноар.
Това беше една от най-популярните игри по онова време и никой не видя нищо особено в думите й — никой, освен собственият й съпруг. Джъстин, който идваше да я покани за следващия танц, беше толкова смаян, че забрави намеренията си и остана да стои като вкаменен, втренчил невярващи очи в жена си.
Джъстин се взираше в смарагдовата обица, която грееше на дланта му. Цветът беше същият като очите на Руж — но и тези на Женевиев. Той стисна обицата в ръката си и решително почука на вратата, която свързваше спалните им.