Женевиев се съсредоточи върху подготовката на отплаването за Франция, без да обръща внимание на протестите на Ив-Пиер и брат си, нито на предложението на Вашел да я замести и този път.
— Не — отсече тя. — Вече разговаряхме по този въпрос. Ти ще се занимаеш с финансовите въпроси, Вашел. Ходи ли поне веднъж в театъра на татко Ник? Разопакова ли поне един от сандъците, които е изпратил?
— Не — призна момъкът и виновно се изчерви. — Аз… имах работа.
— Каква работа? — попита смаяно Женевиев.
— Ами аз… Запознах се с едно момиче… на село — заговори по-смело той. — И тя дойде в Лондон да ме види. Срещахме се в една чайна близо до Ковънт Гардън.
— Момиче? О, Вашел! Този път май е сериозно!
— Точно така. Иначе не бих ти споменавал за това, Женет. — Вашел пренебрежително я изгледа. — Човек не разговаря със сестра си за някакви си временни приключения. О, Женет! Много ме е страх, че ще избухне страшен скандал. Момичето е обикновена домашна прислужница. Аз много я обичам и нямам намерение да се предавам, също както и ти не можеш да се откажеш от проклетия си шпионин.
— Той не е проклет шпионин! Той е… Е, добре де, може би се занимава с тези работи, но не смей да говориш против него, Вашел! О, Дево Марио, каква бъркотия! Не мога да си представя как ще реагират мама и татко, когато узнаят каква каша сме забъркали в тяхно отсъствие — простена Женевиев. — Нищо не върви, както трябва.
— Права си, сестричке, и това е още една причина да побързаме да уредим нещата преди тяхното пристигане. Ако ги поставим пред свършен факт, те ще се примирят със станалото и може би дори ще ни подкрепят.
— Дано си прав.
В сърцето си Женевиев знаеше, че женитбата на Вашел за обикновена прислужница може би все пак щеше да мине, въпреки че беше в крещящо противоречие с обществените правила. Ала ако тя избягаше с женен мъж, скандалът щеше да бъде наистина огромен.
Не можеше обаче да продължи да живее с Джъстин след изминалата нощ. Той я беше взел като вещ, само за да задоволи собствената си похот. Ако беше проявил поне малко любов, както беше направил Ноар, сега щеше да бъде другояче. Женевиев не искаше да бъде играчка в ръцете на мъжа си. Беше му се отдала с цялото си сърце и душа, но той изобщо не се развълнува. Внезапното му отпътуване я засегна много по-дълбоко, отколкото признаваше, и сега беше сигурна, че го мрази.
Тя целуна брат си за сбогуване, вдигна гордо глава и се качи в леката двуколка, която Джъстин беше купил за нея малко след пристигането им в Лондон. Ив-Пиер шибна с камшик конете и те се понесоха в буен галоп.
Платната на «Черния Мефисто» леко се полюляваха от нощния вятър. Джъстин Тревилин, известен още и като Дяволския капитан, се вслушваше доволно в тихите звуци и още по-силно притискаше в прегръдките си заспалата на рамото му жена. Макар че още я наричаше Руж, в сърцето му не беше останала и капчица съмнение, че тя беше собствената му съпруга, и сега едва се сдържаше да не й разкрие истината. Трябваше да мълчи, защото моментът още не беше дошъл. Трябваше му неопровержимо доказателство, което да я принуди да издаде двойната си роля, и той трябваше да го открие още преди завръщането си в Англия. Дотогава щеше да се утешава с мисълта, че представлението, което заплашваше да се превърне в трагедия, все пак ще завърши като истински фарс.
При тази мисъл очите му се плъзнаха с усмивка по голото тяло на Руж — трябваше да внимава винаги да я нарича така. Приличаше му на котка, която току-що е изпила до дъно купичка сметана. Кожата й беше влажна от пот и мъжът не можа да се сдържи да не я погали. Не, не се мамеше. Това беше същата онази жена, с която се беше любил доста брутално по-миналата нощ. Сега си казваше, че не е бил достатъчно нежен. Но това беше необходимо, за да не й напомни твърде много за Ноар. Добре направи, че предизвика у нея угризения на съвестта, като й припомни връзването за леглото и играта с копринения шал. Шокираният израз на лицето я издаде. От този момент нататък със сигурност знаеше, че жена му и Руж са едно и също лице. Иначе никога нямаше да се поддаде на желанията си.
След нощта, в която осъществи съпружеските си права, Джъстин неохотно се измъкна рано-рано от леглото на жена си и се върна в спалнята си. Облече се набързо и тъкмо заслиза надолу по стълбата, когато го пресрещна лакеят със сребърна табла в ръка, на която имаше бързо писмо. Джъстин набързо го прочете и от устата му се изтръгнаха някои не особено прилични ругатни. След няколкоседмични издирвания приятелят му Паркър най-после беше попаднал по следите на чичо Едуар и жена му. Клод Рамбуйе беше успял да ги залови и ги държеше затворени в Консиержерията. Бяха изолирани от останалите затворници, освен това кой знае по какви причини все още не бяха изправени пред съда. Накрая Паркър пишеше, че времето им изтича.