— Как да ви оставя сами! Никога няма да го направя! — извика страстно Женевиев, но бързо се успокои. — По-добре е да остана тук и… да бъда любовница на Клод Рамбуйе.
— Не, Женет — възрази тихо, но решително майка й. — Татко ти и аз бихме предпочели да умрем, но да не гледаме как живееш с онзи негодник. Освен това никой не ни гарантира, че Клод ще ни остави на свобода дори ако приемеш отвратителното му предложение. Не, няма какво да говорим повече — настоя майката, когато Женевиев отново понечи да се възпротиви. — Двамата с татко ти вече взехме решение. Не ни остава нищо друго, миличка.
— Не! — изплака и сега Женевиев, останала сама в стаята си. — Не!
Но мама беше права. Нямаха друг избор. Трябваше да го направи. Сцената беше готова и публиката я очакваше.
Женевиев с мъка изтри зачервените си очи и се наведе да събере парчетата от пода. Вгледа се в счупените стъкла и й се стори, че те са символ на разрушения й живот. После обаче пое дълбоко въздух, извади запушалката от флакона с кафявото орехово масло и примирено го изля върху главата си. При това проклинаше наум фаталния ден, в който Клод Рамбуйе беше решил да я направи своя любовница.
Преди революцията синът на някой търговец и насън не би си помислил да обиди по такъв начин момиче от аристократично семейство. Но Клод още тогава я беше погледнал нахално на площада и я беше пожелал със страст, която с течение на времето се превърна в мания. Майка й може и да е била артистка, но Женевиев беше истинска аристократка и синът на пекаря не можеше да си представи, че ще има жена като нея.
Ала революцията промени всичко, френският обществен ред се обърна с главата надолу и хората от класата на Клод се издигнаха на много по-високо стъпало, отколкото бяха смели да мечтаят. Честолюбието на този мъж надхвърляше всички граници на съсловието му и когато неочаквано се откри възможността да стане нещо повече, той не пропусна да я използва. Влезе в градския съвет и с много хитрост и коварство успя да получи висока длъжност. Народното събрание беше в ръцете на простолюдието, което беше смъкнало от трона френските монарси и държеше краля в плен.
Скоро обаче Клод установи, че високият пост и богатството не му бяха достатъчни. Трябваше да вземе за своя любовница не някоя друга, а Женевиев Сен Жорж. Тя щеше да бъде перлата в короната му, блестящ рубин с неоценима стойност, който не можеше да се сравнява с нищо друго. За съжаление не можеше да я направи своя съпруга при сегашното й обществено положение, но Клод беше сигурен, че от нея ще излезе отлична метреса.
Женевиев трепереше от страх, тъй като много добре знаеше каква власт има този тип и колко хора е изпратил на гилотината. Въпреки това решително отклони неприличното му предложение. Как се осмеляваше да я обижда по такъв начин — нея, дъщерята на един граф! По-добре да умре, отколкото да се съгласи на такова унижение.
Клод Рамбуйе й напомняше студено, покрито със струпеи влечуго, което се плъзга напред и при мисълта да се люби с такъв човек започваше да й се повдига.
Клод беше висок и тънък — направо мършав — и синкавата бледа кожа беше така опъната върху костеливата му фигура, че приличаше на вървящ труп. Ставите му бяха остри, костите стърчаха на всички посоки, а ръцете му бяха толкова дълги, че винаги изскачаха от ръкавите на износените жакети, които носеше въпреки новопридобитото си богатство. Като че това не беше достатъчно, той ненавиждаше перуките, приглаждаше редките си тъмнокафяви коси и ги връзваше в мазна плитка на тила. Малките му черни очи блестяха и караха Женевиев да потръпва. Когато направи предложението си, я гледаше както змия гледа жертвата си, преди да се нахвърли върху нея. Струваше й се, че всеки момент между тънките му устни ще се покаже раздвоен, съскащ език. Ужасена от нахалството му, тя едва успя да намери думи, с които да му откаже, и той изсъска като същинска змия:
— Осмеляваш се да се противопоставяш, гражданко Сен Жорж? — Подигравателният глас не закъсня да й припомни, че в момента общественото й положение е застрашително ниско.
— Но аз… не мога да го направя, господине — заекна в ужас Женевиев. — Това означава за мен безчестие и разруха. Разбирате ме, нали! Освен това, още от раждането си съм сгодена за братовчеда си граф Блекхийт, лорд Джъстин Тревилин. Родителите ми са ме обещали на него и вече щях да съм омъжена, ако не бях помолила татко да ме остави за още един бален сезон в Париж — излъга тя, защото всъщност не можеше да понася братовчед си и възнамеряваше да помоли баща си да я омъжи за Арман Шарбон.