— Крава ли? — промърмори смаяно Уилям.
— Точно така е написано в писмото. Прочети го сам, ако не ми вярваш. Моята малка, сладка Кити е избягала с разбойник, известен под името «Френската крава». Освен това твърди, че няма защо да се тревожим, понеже онзи човек си мислел, че тя е прислужница в нашия дом, следователно не я искал само заради парите й. Вече нищо не разбирам! Света Дево, помогни ми! Френската крава! — Доминик беше на края на силите си. Тя се отпусна на дивана и започна да си вее с кърпичката.
— По дяволите! — изруга Джъстин и се плесна с длан през челото, осенен от внезапно прозрение. — Вашел! Ето как Женет успя да бъде на две места едновременно. Как можах да бъда толкова глупав! По дяволите! Вашел! Само почакай да ми паднеш в ръчичките!
— Да, и аз мисля, че трябваше да бъдеш малко по-съобразителен, синко — отбеляза сухо лорд Уилям. — Не ти ли казах, че оня непоправим нехранимайко Вашел няма да закъснее да се появи.
— Но той е в Англия вече от месеци — намеси се усмихнато Никола и двамата мъже мрачно го изгледаха.
— Ето че всичко се изясни, мила — проговори меко лорд Уилям и потупа рамото на жена си. — Изтрий сълзите си. Нали ти казах, че всичко ще се оправи? Женет не е напуснала Джъстин, защото именно нашият син е Черният Мефисто, макар че тя не знае нищо за самоличността му. Снаха ни мисли, че Черният Мефисто е Дяволският капитан, мъжа, когото тя нарича Ноар. А Кити не е избягала с престъпник, а с племенника ни Вашел. Би трябвало да знаеш, че на френски името му означава «теленце». Без съмнение именно Вашел е нападнал каретата ми. Тогава Кити се беше преоблякла като прислужница, спомняш ли си? Струва ми се, че вече всичко ни се изясни.
— Ела тук, Уилям — изсъска лейди Доминик и от очите й изскочиха искри. — Наведи се към мен, ако обичаш. Имам голямото желание да ти залепя една хубава плесница.
— С удоволствие, скъпа, но първо трябва да върна у дома Кити и Вашел. Сигурно са на път към Гретна Грийн и трябва да препускам с всички сили, защото държа да организираме почтена сватба тук, в Нортчърч Аби. — Той нетърпеливо изгледа Джъстин. — Какво се мотаеш още, синко? Върви да прибереш жена си! И, за Бога, този път не премълчавай нищо!
— Така значи! — извика възмутено Доминик, когато съпругът и синът й изхвръкнаха от стаята без по-нататъшни обяснения. — Май не само простолюдието във Франция е полудяло, а и целият останал свят!
34
Женевиев седеше в кабината на Ноар на борда на «Черния Мефисто» и чакаше. Корабът беше спуснал котва край брега на Брайтън, само на миля и половина от «Кримсън Уич». Женевиев беше заповядала на хората си да се движат след «Черния Мефисто», независимо накъде ще поеме.
Тя прехапа устни и хвърли загрижен поглед към малкия часовник, поставен на писалището. Беше почти два часът сутринта, а той не идваше. Дали не беше решил нещо друго? Екипажът му я очакваше и не повдигна възражения, когато тя настоя да почака капитана в каютата му. Не. Ноар щеше да дойде. Трябваше да дойде, защото тя беше прерязала всички пътища назад. Слава Богу, че успя да избяга от къщата на мъжа си, преди да започне да я разпитва. Сигурно щеше да побеснее от гняв и да предаде Ноар на френските власти, а нея щеше да насини от бой. Тази мисъл я накара да потрепери. Не съжаляваше, че го е напуснала. Единственото, за което я болеше, беше, че не успя със собствените си очи да се увери, че родителите й са пристигнали живи и здрави в Англия. Но Вашел непременно щеше да й прати вест.
Най-после в коридора се чуха бързи стъпки. Ноар беше дошъл! Женевиев скочи и се втурна насреща му.
— О, мили! — извика радостно тя. — Най-после дойде, любов моя! Толкова те чаках!
— Ето ме — усмихна се той и я заключи в обятията си. Целувката им беше страстна и продължителна. — Нима си си помислила, че няма да дойда? Отстъпи назад и свали тази проклета маска, мила. Искам най-после да видя истинското ти лице. Вече не е нужно да се криеш. Междувременно знам истинската ти самоличност: ти си мадам виконтесата Блекхийт, Женевиев-Анжел Сен Жорж Тревилин. — Като видя смайването на любимата си, Джъстин побърза да продължи: — Така ли е или не? Нима сега ще се опитваш да отричаш, Руж?
— Да. Не… Аз… Откъде знаеш? — заекна Женевиев.
— Намерих това в театъра на Ренар в Париж — обясни той и извади писмото от вътрешния джоб на жакета си. — Беше адресирано до теб, но го прочетох, защото се тревожех къде си отишла.
— Дай ми го! — извика сърдито тя.