— Не бързай толкова, лейди Тревилин — промърмори Ноар. Издърпа писмото от ръката й и отново го пъхна в джоба си. — Тъй като вече знам коя си, искам най-после да свалиш маската и да видя лицето ти.
Без да протестира, Женевиев развърза маската и се обърна към него. Почувства се разголена и лицето й пламна от срам.
— Направи и ти същото — подкани го тихо тя.
— Само един момент, скъпа. Остави ме да те видя. Прекрасна си — прошепна дрезгаво Джъстин. — Обичам те с цялото си сърце, Руж. Мисли за това, когато видиш лицето ми.
С тези думи мъжът пристъпи към тоалетната масичка и се обърна с гръб към нея. Женевиев не виждаше какво прави и напрежението й нарасна.
— Какво чакаш? — осведоми се любопитно тя. — Не е почтено да ме накараш да сваля маската си, а после да откажеш да сториш същото.
— Зная. Но аз трябва да сваля много повече неща, които са част от маскарада — обясни той. Дръпна със замах изкуствените мустаци и ги захвърли на леглото. Обърна се към нея и засмяно я изгледа.
Женевиев се взря в изкуствените мустаци и потрепери. Внезапно осъзна, че никога не беше виждала Ноар такъв, какъвто беше в действителност. Може би я беше мамил също така успешно, както тя мамеше съпруга си! Чу, че се плиска вода, и скоро върху леглото бяха хвърлени кърпа, напоена със сива боя, и най-после черната копринена маска.
— Готова ли си да ме видиш? — попита с мека ирония Ноар.
— Да! — отговори нервно Женевиев.
— Добре. Но първо ми обещай нещо, Руж-Женет! Закълни ми се, че никога вече няма да носиш ония чудовищни шапки, с които едва не ме уби!
— Джъстин! — извика невярващо Женевиев. — Джъстин, ти… ти си бил Ноар!
— Да, мила моя — потвърди той с типичната си английска невъзмутимост. — Боя се, че е точно така. — После продължи на безупречен френски — езика на любовта: — О, мила моя, единствена моя любов! Само да знаеш, колко съм благодарен на Господа, че аз съм аз!
Епилог
Бис
В открито море, 1792 година.
Най-после Джъстин беше разказал на Женевиев цялата объркана история на любовта им. Беше описал срещата с родителите й и бягството на Вашел и Кити.
Най-после двамата маскирани, освободени от миналото си, можеха да се любят без маски.
Навън хладният вятър нашепваше тъжни есенни предчувствия в платната на «Черния Мефисто» и «Кримсън Уич».
— Мисля, че съм те обичала още от първия си ден — призна тихо Женевиев. — Обичах те още когато бяхме деца и ти непрекъснато се заяждаше с мен.
— А как другояче да се отнасям с тебе, Женет? — подразни я нежно той и с любов плъзна поглед по великолепното й тяло. — Такова проклето и опърничаво същество не бях виждал никога досега! Но накрая все пак те укротих, нали, скъпа Катерина? — В гласа му прозвуча част от някогашното огорчение.
— О, разбира се, любими Петручио! Направи го и още как! — излъга Женевиев. У нея винаги щеше да има нещо, което не се поддава на обяснение, нещо, което да го привлича с неотслабваща сила и да поддържа любовта му жива. Тази тайна съществува от векове и е част от същността на всяка жена, която обича. — И какво ще правиш сега с мен? Ще ми позволиш ли да попитам? — прошепна с премрежени очи тя и на устните й грейна усмивка.
— Ще те любя, разбира се — промърмори той и наведе глава към устните й.
Женевиев се ухили като хлапак, изплъзна се от жадните му устни и скочи от леглото.
— Първо трябва да ме хванеш — подразни го тя и хукна да бяга.
— Женет, спри! — извика подире й Джъстин. — Какви са тия работи? Върни се веднага, горски дух такъв! По дяволите! Почакай само да ми паднеш в ръцете! Пак ще те вържа за леглото и този път се заклевам, че няма да те отвързвам дни наред! Вещица, истинска вещица!
— А ти си самият Сатана, Джъстин! — извика през смях Женевиев. — Хвани ме, скъпи, този път очаквам с нетърпение да ме вържеш.