Хвърли безпомощен поглед към Ив-Пиер, който отчаяно се защитаваше срещу трима мъже, нахвърлили се върху него с ножове и тояги, и разбра, че трябва да се справи със собствени сили.
Парира сръчно следващия бесен удар и смътно осъзна, че не може да се бори с бруталната сила на този великан. Ако продължи просто да се отбранява, скоро щеше да бъде победена. Единственият й шанс беше да приложи някоя хитрост и да я изпълни със светкавична бързина.
Отдръпна се назад, за да си поеме дъх. Ръката я болеше от усилията да отразява тежкия меч и тя едва не изохка. Знаеше, че е страхливка, но се остави да я притиснат още по-назад, докато излязоха от пътя и наближиха края на гората. Там се обърна, хукна напред и се скри зад широкото стъбло на едно дърво. Облегна се на него и се опита да събере всичките си сили. После изскочи иззад прикритието си и устремно нападна разбойника, който я беше последвал.
С добре прицелен удар изби меча от ръката му и посегна да го прониже смъртоносно. За неин ужас великанът сграбчи с ръка острието на рапирата й и без да обръща внимание на страшната болка, когато оръжието прониза дланта му, я задърпа с все сила към себе си. Борбата се ожесточаваше с всяка изминала секунда. Най-после Женевиев успя да изтръгне оръжието си и нанесе смъртоносния удар. Разсече лицето на мъжа и за малко не улучи окото. От раната бликна кръв, която го заслепи и той се олюля напред, готов да сграбчи противничката си с голи ръце и да я смачка.
Женевиев бързо отстъпи крачка назад. Разбойникът спря и коварно я изгледа с малките си свински очички, размисляйки как да се справи с парчето стомана, което младото «момче» стискаше пред гърдите си. После изръмжа, от гърлото му се изтръгна лудешки смях, сякаш беше загубил разума си, приведе се и вдигна от земята дебел клон. Започна да го размахва бясно около себе си и направи няколко крачки към свилото се момиче. Беше заслепен от ярост и изобщо не забеляза извитите корени на едно старо дърво, които стърчаха като капан точно на пътя му. Спъна се в неочакваното препятствие и се просна по дължина на земята. В първоначалното си слисване остана да лежи по лице във влажния мъх, с който беше покрита горската почва.
Без да се колебае, Женевиев захвърли рапирата, скочи като котка върху неподвижния си противник, измъкна късата кама от колана си и с всичка сила я заби в гърба му. От раната бликна кръв, заля ръцете и изпръска дори лицето й. Тъй като не знаеше дали го е доубила, Женевиев извади камата и я заби още два пъти в тялото му. Така беше сигурна, че всичко е свършено. Изправи се с треперещи крака, но коленете й омекнаха, тя се сви на топлата трева и повърна.
След малко изтри устата си с ръкав и със закъснение забеляза, че размазва върху лицето си кръвта на убития. Отново й прилоша. Сведе глава и се опита да победи виенето на свят и повдигането. Едва след минути успя да се изправи на крака.
Все още замаяна, тя се повлече към пътя, защото някакъв глас й напомняше, че Ив-Пиер все още се бори за живота си с тримата, които го бяха нападнали.
Стигна до края на гората и видя, че слугата вече е изпратил на оня свят единия от бандитите и продължава смело да отбива подлите атаки на останалите двама. Като видя оставената на земята обкована в желязо тояга, Женевиев почти несъзнателно я вдигна и с все сила я стовари върху главата на най-близо застаналия разбойник. Страшното оръжие разтроиш черепа и костите се смесиха с пръскащата мозъчна маса. Мъжът умря на място.
Почти едновременно с това Ив-Пиер прободе сърцето на противника си. Хвана се за рамото и политна към Женевиев. Като я видя, лицето му се разкриви в ужасена гримаса.
— Ранена ли сте, мадмоазел? — изкрещя той, пусна рапирата и се затече да й помогне.
Женевиев невярващо изгледа бедрото си и за първи път забеляза кръвта, която се стичаше по тесния клин. Кой знае кога по време на боя онзи негодник й беше нанесъл този подъл удар в бедрото, а тя изобщо не го беше усетила. Бореше се да спаси живота си и всичко друго беше изгубило значението си. Едва сега почувства пронизваща болка.
— Това е… само драскотина — процеди през стиснати зъби тя. — Ти си тежко ранен. Ела тук, облегни се на мен.
— Не, в никакъв случай! Преживявал съм и по-страшни неща, уверявам ви — промърмори Ив-Пиер, но момичето не обърна внимание на приказките му.
Облегнати един на друг, двамата се довлякоха до един голям, плосък камък и с облекчение се отпуснаха на него. Затвориха очи и дълго време седяха мълчаливо, опитвайки се да забравят преживения ужас.