Играеха самотна и опасна игра и Женевиев се боеше до смърт, че тя ще свърши зле.
Лежеше на тясната койка в обятията на любовника си и размишляваше как се стигна дотук — две изгубени души, всеки впримчен в нещастен брак, и се бяха намерили толкова късно… твърде късно. Женевиев си спомни жената на Ноар, която също не се интересуваше от него. Знаеше ли тя, че мъжът й има намерение да я напусне? Дали ще се разтревожи, като узнае? Ноар твърдеше, че изобщо не я е грижа, но Женевиев много добре знаеше колко уязвена ще бъде гордостта на Джъстин, когато тя си отиде от него. Сигурно онази жена щеше да изпита същото.
Какво да прави сега? Какво искаше сърцето й? При този въпрос младата жена остро почувства раздвоеността си. Не знаеше, просто не знаеше.
Вслуша се в нощната тишина, прекъсвана само от жалните стонове на вятъра, от ленивото плискане на океана под обсипаното със звезди небе и от тихия шепот на вълните край носа на «Блек Мефисто».
Скоро трябваше да се върне на собствения си кораб, на «Кримсън Уич». Лодката я чакаше наблизо. Преданите й моряци бяха загрижени за нейната сигурност, но никой не смееше да я укори за дългото отсъствие. Всички знаеха какво изпитва към Ноар. Имаше само още малко време, няколко скъпоценни минути, и трябваше да ги използва докрай. Толкова рядко оставаха сами и щеше да мине много време, преди отново да могат да се възползват от няколко такива откраднати, сладостни мигове.
Погледът й отново се плъзна по Ноар. Отпуснатото в съня тяло блестеше сребърно в меката светлина на луната, която се процеждаше през прозорчето на каютата му. Жаждата в сърцето й отново се разгаряше. Не можеше да понесе мисълта да живее далеч от този мъж, който я беше взел с такава страст и нежност, каквато не беше преживявала никога досега. Стремеше се към него с душа и тяло. Без него от нея нямаше да остане нищо — нищичко!
Женевиев протегна ръка да го докосне, да се увери, че любимият й все още е до нея и поне засега няма намерение да я остави. Не, не можеше да се откаже от него!
Шпионина сякаш прочете насън мислите й, защото веднага реагира на милувката. Отвори очи и, свикнал на бдителност дори в съня, веднага забеляза, че Женевиев не спи. Сивите очи внимателно я погледнаха, ръцете му я обгърнаха и тялото му притисна още по-силно нейното.
— Не спиш ли, мила? — пошушна той. — Защо си разтревожена?
— Ох! — въздъхна измъчено тя. — О, Ноар, знаеш ли колко много искаш от мен? Да напусна мъжа си, да се откажа от семейството си…
— Знам — отговори спокойно той. — Ясно ми е, че и за двама ни ще бъде трудно. Но не виждам друга възможност, скъпа. И ти много добре го знаеш. Ако искаме да започнем нов живот, трябва да забравим цялото си минало. Никога не съм твърдял, че ще ни бъде лесно, но наистина нямаме друг изход.
— Знам — проговори замислено Женевиев. После извика: — О, Ноар, Ноар, дръж ме здраво! Дръж ме здраво и не ме изпускай! Нека никога не се разделяме!
— Как бих могъл да те пусна — въздъхна мъжът и притисна главата й до рамото си. — Ти си моя. Моя! — зашепна в ухото й той и устните му замилваха косите й. — Нима мислиш, че бих могъл да се откажа от тебе?
— Не. Но…
— Не говори повече. Тихо, мила, тихо. Времето е кратко. Не го пилей за думи, от които само ще ни заболи.
Той привлече лицето й към своето и впи устни в нейните. Искаше да бъде нежен и мил, да не настоява. И без това скоро щяха да бъдат завинаги заедно.
И двамата знаеха, че няма да им бъде лесно да изоставят всичко, с което бяха живели досега, но трябваше, трябваше да го направят! Не можеха да живеят един без друг.
Защо да не й каже онова, което знаеше! Така поне нямаше да я измъчват угризения за незаконната им любов. Но още не му беше дошло времето. Не му се искаше да разваля сладостта на прегръдката им. Когато след време Руж узнае истината, раните й ще са излекувани, или поне така се надяваше Ноар, и двамата ще заживеят щастливо заедно.
Моята Руж е същински бисер, замисли се развеселено той. С тази медноцветна коса, с огромните смарагдовозелени очи и нежната като кадифе кожа, станала златна от лятното слънце. Тя беше най-скъпоценното нещо в живота му. Заради нея си заслужаваше дори да се умре, но по-добре беше да се бори и да живее за нея. Никога нямаше да я пусне да си отиде.
Ноар я притисна силно до себе си и почувства как тялото и потръпва от очакване. Господи! Колко я желаеше!
Устата му милваше тръпнещите й устни, пръстите му се заровиха в пламтящите къдрици и неволно докоснаха кадифените връзки на маската й. В този миг и той се изкуши да дръпне защитното покривало от лицето й, а след това да разкрие и своето, за да не остане помежду им нито една тайна. Но не го направи, защото се бяха разбрали да не свалят маските си. Много съдби зависеха от тайната им. Ноар не смееше да издаде самоличността си дори пред жената, която обичаше, макар че това ужасно го измъчваше. Все още не беше настъпил часът.