— Да тръгваме най-сетне — настоя Ив-Пиер. — Надявам се само, че няма да се разочаровате твърде много, когато моряците откажат да ви признаят за свой капитан, мадмоазел.
Женевиев се усмихна като хлапе, измислило поредната дяволия. Това тя правеше винаги и слугата загрижено се запита какъв ли план си е съставила. Въпреки загрижеността си не посмя да я укори. Зелените очи отново святкаха насреща му по стария енергичен начин и той не искаше да угаси искрите на надеждата.
7
Три часа по-късно Беноа д’Арси пристигна в пристанището на Брест и се появи на уреченото място, точно както се беше уговорил с Ив-Пиер.
Лунният диск вече беше високо в небето, а хилядите звезди весело блещукаха и светлината им се отразяваше върху тъмните, хладни вълни, които тихо се плискаха срещу корпусите на корабите, закотвени в пристанището.
Скрита зад няколко бъчви в корабостроителницата, Женевиев ясно виждаше красивия, строен силует на «Ла Бел фий», който леко се поклащаше върху вълните. Главната мачта с прибрани платна се издигаше гордо към небето. Бугшпритът приличаше на остра шпага, готова за бой.
От всичко, което беше имала досега, «Ла Бел фий» беше най-голямата й гордост и радост и видът му само затвърди решението й да го командва сама. По дяволите! Клод и другите като него й бяха отнели всичко, което притежаваше, но тя нямаше да позволи да й вземат кораба, нито пък щеше да отстъпи командата на друг. Светът, в който беше живяла, беше безвъзвратно загубен и тя трябваше да си потърси място в новия, враждебен свят, в който беше попаднала.
Погледна се и с мъка установи колко износена е ризата й, колко е окъсан панталонът и колко са тромави кожените ботуши, предоставени й от брата на Бърт. Сигурно никога вече нямаше да види скъпоценните дрехи, които беше носила, както и леките бални пантофки. Кой знае кога ще се почувства пак лека и весела, за да танцува цяла нощ на някой бал и скрита зад ветрилото си, да флиртува кокетно с цяла тълпа кавалери.
Но в сърцето й се надигна нова решителност. Смело вирна брадичка и изпъна тесните си рамене, докато разумът й трескаво работеше. Ако сега успее да се измъкне, нямаше да остави татко, мама и Вашел в тази проклета от Бога страна. Щеше да открие скривалището им и да ги спаси — дори ако бяха в затвора. Заплашваше ги опасността всеки момент да бъдат екзекутирани.
Тази мисъл я накара измъчено да прехапе устни. Може би трябва да помоли за помощ вуйчо си или Джъстин, щом стигне в Англия. Но в спомените й лорд Уилям беше строг, хладен и недостъпен мъж, който на всичкото отгоре беше доста сърдит на баща й. Още миналата година многократно беше предупредил френския си роднина, че положението рязко се влошава. Беше настоял Едуар Сен Жорж да доведе семейството си в Англия, преди да е станало твърде късно. Но бащата на Женевиев все още се надяваше, че милата на сърцето му Франция ще преодолее трудностите и не обърна внимание на тревожните послания и предложения на стария си приятел. В последното си писмо лорд Уилям изразяваше загрижеността си и засипваше графа с обвинения. След това семейство Сен Жорж не чу нищо за него. Женевиев беше почти убедена, че чичо й вече не се интересува за съдбата на роднините си, иначе непременно би предприел някакви мерки да им помогне.
Не, реши сломено тя, няма да бъде зависима от чичо си Уилям, няма да го моли за помощ. Нищо чудно все още да е разгневен срещу баща й и изобщо да не пожелае да я приеме в дома си в Нортчърч. Тази представа изпълни сърцето й с паника, защото ако се стигнеше дотам, тя оставаше сам-сама на света — без средства, без убежище, без човек, който да я защити. Но веднага се утеши с мисълта, че леля Доминик никога няма да й затвори вратата под носа, колкото и да се сърди чичо Уилям, и тревогата бързо я напусна. Освен това, въпреки всичките си предразсъдъци спрямо лорд Нортчърч, не й се вярваше, че той наистина ще я изгони от дома си. Детинските й страхове само показваха колко раздвоена е вътрешно, колко е измъчена. И все пак най-добре беше да вземе съдбата си в свои ръце. Чичо Уилям надали щеше да й помогне в търсенето на родителите й, защото това означаваше да изложи хората си, а може би дори и себе си на опасност.
Оставаше само Джъстин, но щом си помисли за него, Женевиев се отчая още повече. Братовчедът, който помнеше, беше егоист, студен и надменен сноб, който не се интересуваше от нищо и от никого. Надали щеше да си помръдне пръста, ако не беше сигурно, че тази работа обещава печалба или забавление. Тъй като нямаше да получи нито едно от двете, ако тръгнеше да търси семейството на Женевиев, тя беше сигурна, че от него не може да се очаква помощ.