8
В открито море вееше силен вятър, който издуваше платната. Плющенето им пронизваше мрачната тишина като шепот на призраци. Мачтите и рейте стенеха и охкаха под напора на вятъра. Звездите в небето блещукаха като милион ярки очи, вперили погледи към земята. Морските вълни равномерно повдигаха и сваляха кораба, а на носа се образуваха бели корони от пяна.
Късно през нощта над морето се спусна мъгла и обви шалупата в прозирно наметало от бяла пара. Женевиев стоеше невъзмутимо на руля. Поддържаше курса, без да се напряга особено, а това още повече засилваше подозренията на простите моряци, че са попаднали под властта на магия.
При тази мисъл по лицето й се появи усмивка. Беше й хрумнала чудесна идея и смяташе да я приведе в изпълнение.
Докато бреговете на Франция оставаха далеч зад тях, тя размишляваше трескаво, опитвайки се да разработи в подробности полуготовия план. Беше проумяла, че не може да се върне в родината като Женевиев Сен Жорж, защото Клод лесно щеше да открие следите й и да я залови. Но като непозната… Да, под друго лице можеше да влиза и излиза от страната, когато си иска, стига да беше достатъчно смела и гъвкава. Трябваше да се прикрива добре и Клод никога нямаше да открие истинската й самоличност, а когато все пак я разбере, вече ще бъде твърде късно. Щеше да му отмъсти за всичко, което беше причинил на семейството й.
При тази мисъл Женевиев отново се усмихна, но това беше странна, жестока усмивка, която не смекчи очите й и накара матросите наново да я изгледат нервно отстрани и да се запитат за какво ли се е замислила.
Тази жена наистина беше магьосница! Моряците безмълвно се споглеждаха. Всеки беше решил никога да не предприема опит да се противопоставя на своя капитан. Екипажът се стараеше да изпълнява задачите си колкото се може по-добре.
Най-после Женевиев се откъсна от размишленията си и доволно установи, че на кораба всичко върви както трябва. Забеляза, че шапката й все още е захвърлена на палубата, вдигна я и тръгна към капитанската кабина.
Каютата не беше толкова обширна, защото «Ла Бел фий» не беше голям кораб, но беше достатъчно удобна. Дясната страна беше заета от широко легло, покрито с дебела сатенена покривка. До него имаше нощни шкафчета със здраво завинтени месингови лампи, в които гореше китова мас. Всяко шкафче имаше четири чекмеджета с полирани месингови дръжки. Над койката и шкафчетата бяха монтирани полици с възглавници, одеяла, ленени чаршафи и други неща, закрити със скъпоценен стенен килим, от поколения насам собственост на семейство Сен Жорж. До леглото беше поставена ракла с месингов обков, която служеше за гардероб. Вляво от леглото имаше въртящо се огледало, също завинтено за пода. Вдясно беше масичката за миене с порцеланов леген и кана за вода. Над нея също висеше огледало. Освен това имаше седяща вана от месинг.
Точно пред Женевиев имаше голям еркерен прозорец с оловни стъкла, през който се разкриваше чудесен изглед към морето. Под прозореца беше поставена дървена пейка, украсена с възглавници от синьо кадифе. Седалката беше същевременно капак на скрин, пълен с порцеланови съдове, сребърни прибори и покривки за маса. Пред пейката имаше тясна, но тежка маса от масивен бор с четири украсени с резба дървени стола.
На лявата стена имаше масивно писалище с множество малки чекмеджета, пълни с морски карти, корабни дневници и разни документи. Над масата имаше няколко етажерки с книги. Две кожени кресла и подвижна масичка за сервиране допълваха обзавеждането на каютата.
Посред стаята беше поставена желязна печка, която излъчваше приятна топлина. На пода беше постлан скъп турски килим, спомен от някои от многобройните пирати в семейството на Женевиев. На прозорците висяха сини копринени пердета, завързани за стената с широки панделки от същия материал.
Женевиев обичаше каютата си. Макар че при минали плавания тя не беше капитан на шалупата, винаги живееше тук, а капитанът се преместваше при първия помощник. Капитанската каюта и тази на първия помощник бяха единствените лични убежища на борда. Останалите моряци спяха в хамаци, окачени по всички възможни места на кораба.
Женевиев се огледа критично наоколо и усети, че в сърцето й се надига болка. Ясно беше, че корабът никога вече няма да й служи за удоволствие. Той играеше основна роля в плана й и трябваше да изпълни целта, за която беше предназначен. Постара се да си припомни всичко, което беше изгубила, за да се пребори с отчаянието си. Корабът беше единствената лична собственост, която й беше останала. От днес нататък той щеше да бъде неин дом. Въпреки че обичаше леля си и чичо си, Нортчърч Аби никога нямаше да стане нейна втора родина. Ако се ожени за Джъстин, щеше да отиде да живее в Блекхийт Хол, имението на братовчед си, но тя изобщо не го беше виждала.