— Капитане! — изкрещя Беноа, който също беше открил входа към залива. — Нима наистина смятате да прекарате «Ла Бел Фий» през тези скали? Ще се разтрошим на трески и ще потънем в морето!
— Аз пък ти казвам, че няма да се стигне дотам — отговори спокойно Женевиев, макар че сърцето й биеше до пръсване. Ръцете й трепереха. Дали щеше да успее? По дяволите! Трябваше да го направи и щеше да го направи! — Спуснете топсела! — заповяда решително тя. — Скъсете голямото платно и бизана и свийте кливерите. После сгъстете водонепроницаемите прегради. Курсът е труден, но ще се справим. Не ме ли чу, моряко? — изкрещя тя на Беноа, който не се помръдна от мястото си. — Дадох заповед и очаквам незабавно да я изпълниш.
С дързък поглед и подигравателно святкащи очи Тибо повтори заповедта и застави вкаменените мъже да се раздвижат.
— Глупаци такива! — продължи да реве той. — Не виждате ли, че ей сега ще се разрази буря? Ако не намерим защитено от вятъра място, скоро ще се разбием в скалите. Аз гласувам с двете си ръце да изпробваме плана на червената вещица!
Екипажът възприе мнението му и веднага се зае да спуска платната. Точно навреме, защото още повече се стъмни и тихият дъждец премина в същински порой. По небето се кръстосваха светкавици, ревяха гръмотевици. Вятърът се усили и воят му се понесе край ушите на мъжете като викът на смъртта.
През непрогледната пелена на дъжда, която немилостиво се стелеше над кораба, Женевиев неотстъпно се взираше в тесния проход към залива и се молеше картите, които беше разучила, да са съвсем точни и смъртоносните скали, които обграждаха отвора като челюсти на акула, да не са се разместили през годините под напора на течението.
Ив-Пиер стоеше зад нея с мрачно изражение, готов по всяко време да поеме кормилото, ако бурята го изтръгне от ръцете й.
— Надявам се, че знаете какво правите, мадмоазел Женет. — Трябваше да крещи, за да надвика воя на бурята.
Женевиев много добре знаеше, че от успеха на маневрата зависят не само нейният живот, но и съдбите на всичките й хора на борда. Стисна здраво кормилото и се опита да обуздае треперенето си, за да насочи шалупата точно между зиналите скали.
«Ла Бел фий» танцуваше върху вълните. Носът й се издигаше над разпенените им гребени и отново се потапяше в ревящия прибой. Мачтите и рейте стенеха под напора на вятъра. Входът към залива все повече се приближаваше, ужасен и заплашителен.
Моряците бяха замръзнали по местата си и с ужас наблюдаваха как Женевиев бавно завива в опасния проход между зиналите скали. Само Тибо не споделяше страха им. Беше отметнал глава назад и блестящите бели зъби образуваха ярък контраст с тъмната му кожа, когато избухна в луд смях. Беше опиянен от опасността, в която се впускаха.
Женевиев се зарази от настроението му и с ужас почувства, че по цялото й тяло премина странна, дива тръпка на въодушевление. Обърна глава и усети как вятърът, дъждът и пръскащата пяна развяват косите й. Собственият й див смях надви воя на бурята и екипажът се вцепени от страх. Нещо, което чак след двадесет години беше наречено «сияние на земното електричество по корабни мачти» или «огъня на свети Елма», се плъзна надолу по такелажа и потопи в призрачна зелена светлина усмихнатото лице и огромните бадемовидни очи. При вида на този призрачен блед лик суеверните моряци се закръстиха и безмълвно изпратиха молитви към Дева Мария да ги пази не само от опасните скали, но и от нечестивата вещица, която ги водеше направо в ада. Всеки момент очакваха да чуят ужасното скърцане, с което корабният корпус щеше да се разбие в подводните рифове.
Но чакането им остана напразно. По някакъв чудодеен начин корабът премина покрай страшните скали, без да му бъде причинена и най-малката вреда.
— Вдигнете бизана и голямото платно! — изрева Женевиев. — Бързо! Тичайте, по дяволите, иначе вятърът ще ни захвърли право срещу скалната стена!
Точно пред тях се издигаше висок, заплашителен нос. Но в същия миг «Ла Бел Фий» беше поета от обратното течение, което я понесе право към отвора на залива и опасните скали, през които току-що бяха преминали.
— Божичко! — изплака някой. Нима бяха преминали през опасния проход, само за да се върнат отново?
Шалупата подскачаше върху бурните вълни, а Женевиев се бореше като луда да овладее кормилото. Усещаше, че корабът се надига и се извърта на една страна, понесен от обратното течение. Но в този миг вятърът стихна също така внезапно, както се беше извил, и дъждът спря да се лее по същия призрачен начин. Ревящият прибой бързо се оттегли и «Ла Бел фий» остана на сигурно място в скривалището си, полюлявайки се гъвкаво върху вълните.