— Исусе!
Рупърт, който най-после беше изтрезнял, внезапно усети с пълна сила тежките последствия от вчерашното си пиянство. Лицето му позеленя, краката му се подкосиха и той едва успя да се довлече до перилата, за да повърне в морето.
Фабиен падна на колене и промърмори някаква благодарствена молитва, докато останалите стаяха като вцепенени и само се гледаха, без да смеят да повярват, че са още живи.
— Триста дяволи! — прошепна страхопочтително Тибо. Дори и той беше учуден. — Успя! Червената вещица наистина успя! — Втренчи възхитен поглед в Женевиев и явно напълно забрави подигравателното си отношение от вчера. — Не знам къде сте се учили да управлявате кораб, мадмоазел, но с цялото си сърце ви признавам за свой капитан.
Ако не беше разтърсена до дън душа, Женевиев би го скастрила много строго, защото в тъмните му очи святкаше много повече от обикновен интерес, а тя нямаше намерение да търпи подобни чувства. Напълно осъзнаваше, че тия грубияни можеха само след миг да се обърнат срещу нея и да й погодят някой мръсен номер. Дори Ив-Пиер нямаше да успее да ги спре. Ала при това положение на нещата нямаше достатъчно кураж да го укори.
— Просто имахме късмет — призна спокойно тя. — Вярно е, че можех да убия всички ви.
Въпреки че цялата трепереше, младата жена успя да откъсне ръце от кормилото. Никак не се изненада, че пръстите й се бяха впили в него като нокти на птица и кокалчетата й бяха побелели от напрежение. Преглътна няколко пъти, за да успокои лудото биене на сърцето си.
Едва тогава се обърна да разгледа пристанището, в което беше влязла. Мястото наистина беше чудесно. Скалната стена, в чиято единствена ниша се бяха укрили, стърчеше доста по-нависоко от най-високата корабна мачта. Никой не можеше да забележи такелажа на шалупата и откъм каменистата равнина, която се намираше над тях, ако не се приведеше право надолу от ръба на скалата.
Женевиев затвори очи и облекчено въздъхна. Беше успяла. Господи! Беше успяла!
9
След поройния дъжд мъглата над морето се разкъса. Тъмните облаци отплуваха някъде надалеч. Небето все още беше забулено, но ясно личеше, че следобедът ще бъде светъл и топъл.
Чайките се измъкнаха от убежищата, в които се бяха крили по време на бурята, и величествено се издигнаха към небето. Тъжните им крясъци се понесоха над морето и създадоха замайващ контраст към тихото плискане на вълните, които се бяха успокоили след силната буря.
Женевиев помисли, че птиците й казват добре дошла в Англия, и сърцето й подскочи от радост. Беше успяла. Беше се измъкнала от Франция невредима. Беше свободна! При тази мисъл по страните й потекоха сълзи на щастие, но въпреки триумфа и голямата си радост не можеше да забрави тревогата за онези, които бяха останали там — мама и татко, които може би вече бяха пожертвали живота си, за да спасят нейния, и брат й Вашел, с когото бяха свързани завинаги и само смъртта можеше да ги раздели.
Повече от всякога усещаше в сърцето си желание да спаси близките си. Обърна се към мъжете, които бяха толкова впечатлени от дръзките й действия, че стояха тихо и очакваха заповедите й. Всички бяха дълбоко убедени, че имат насреща си вещица, защото само надарен със свръхестествени сили човек би могъл да преведе «Ла Бел Фий» през тези опасни скали.
— Пуснете котвата — заповяда Женевиев. — После спуснете на вода една от лодките. Ако пресмятанията ми са верни, тук сме близо до Сен Ив. Беноа, Ив-Пиер, Пернел и Давид ще дойдат с мен. Останалите ще ни чакат на кораба. Докато ме няма, командата поема Емил. Желая да прегледате кораба за възможни повреди и да извършите всички необходими поправки, причинени от бурята. Не позволявам в никакъв случай да слизате на сушата. Освен това не ми се вярва — добави тихо тя, — че ще се осмелите да излезете без мен от този залив.
За нейна радост Тибо отметна глава назад и избухна в смях. Напрегнатата атмосфера веднага се разведри и мъжете захихикаха един след друг.
— Капитане — отбеляза сухо Оливие, — дори мисълта за това ме изпълва с ужас. Не си мислете, че ще предприемем сами този рискован опит. Вече ни показахте големите си умения както във фехтовката, така и в управлението на кораба. Не вярвам, че някой ще се осмели да постави под въпрос властта ви.
— Значи вярно било! — намеси се хленчещо Рупърт. — О, братовчеди мои, как можахте да ми сторите такова нещо! По дяволите! Мислех си, че съм сънувал лош сън, а се събудих и установих, че всичко е истина. Качихте ме на кораб, а много добре знаете, че страдам от морска болест — проплака той. — И на всичкото отгоре съм под властта на някаква си луда женска!