Женевиев, обгърната в облак от упойващ аромат, не можеше да стори нищо друго, освен да преглътне тежко и да отговори на прегръдката. Сърцето й изстина, като разбра, че леля й не е забравила старата уговорка и се радва на предстоящата женитба. Не можеше да изрази съмненията, които напираха на устните й. За нищо на света не можеше да причини болка на милата си леля, която смело преглъщаше собствения си страх и болка за съдбата на сестра си и великодушно приемаше племенницата си в Нортчърч Аби. Щеше да бъде неприлично от нейна страна да вгорчи радостта й от посрещането със съобщението, че няма никакво желание да се омъжи за сина й.
— Ето ни в стаята ти — извика весело Доминик и критично се огледа, после доволно кимна. — Както виждам, всичко е в ред. Чудесно. Женет, представям ти Емелин, която ще ти служи за камериерка. — Графинята посочи едно младо момиче, което направи реверанс. — Тя е сръчна фризьорка и умело помага при обличането, освен това говори малко френски. Затова си помислих, че ще се радваш, ако ти служи. Може би ще ти помогне поне малко да забравиш носталгията и тревогите си.
— Много мило от твоя страна, лельо Доминик, че си помислила дори за това — промърмори трогнато Женевиев.
Отново почувства, че не може да причини болка на леля си, като се откаже от брака с Джъстин. Въздъхна и реши, че ще се опита да извлече най-доброто от положението, в което беше попаднала. Много по-добре беше да предостави на Джъстин да повдигне възражения относно предстоящата женитба. Дано той е въодушевен от идеята също толкова малко, колкото и тя.
Залови се за този надежда и пристъпи в пастеленосинята стая. Вътре имаше елегантно легло от светло, позлатено дърво. Балдахинът стигаше чак до високия таван, а сатенените завеси, които се спускаха от него, бяха изрисувани в синьо и златно и привързани с тежки златни шнурове. Завивката беше от коприна в естествен цвят, избродирана със светлосини и златни конци. От двете страни на леглото имаше подходящи по цвят шкафчета със златни дръжки на чекмеджетата и красиво резбовани крака. На всяко шкафче беше поставена богато украсена лампа със стъклен абажур, за да не може вятърът да угася светлината. На долния край на леглото имаше пейка, покрита със син сатен.
От едната страна беше поставен скрин за тоалетни принадлежности с повдигащ се капак, над който имаше огледало. В две филигранни златни табли бяха подредени кристални флакони, златна четка за коса, гребен и ръчно огледало с позлатена рамка. Пред тоалетната масичка стоеше великолепен стол в етил Луи XV, тапициран със синьо кадифе. По цялата стая бяха разположени ниски масички, украсени с ръчно рисувани порцеланови вази и фигурки.
От варосания таван висеше кристален полилей с множество свещи. Между белите подпорни колони стените бяха боядисани в синьо. Пред двата високи прозореца с венециански стъкла, които извеждаха на балкона, висяха тежки сатенени завеси. Сега бяха отворени и свежият бриз необезпокоявано проникваше вътре. На пода беше постлан синьо-златен килим.
Стаята беше прекрасна, напълно подходяща за младо момиче. Женевиев се огледа наоколо и й се стори, че се е върнала в къщи. Стаята беше точно такава, каквато я помнеше от миналия път, а това означаваше, че леля й не е позволила на никого да я използва. Представата, че тази стая е предназначена единствено за нея, я натъжи и още повече засили решителността й да не говори за бъдещия брак с братовчед си.
— Емелин веднага ще ти донесе вода да се изкъпеш — каза Доминик и кимна на момичето. — После ще си починеш, Женет. Последните седмици сигурно са били много напрегнати за теб, малката ми. Ще вечеряме в осем часа. Дори когато сме на село, се придържам към обичайното време за хранене. Затова наспи се и не ставай преди шест. Емелин ще те събуди. О, Женет, да знаеш колко се радвам, че дойде! — извика отново тя и прегърна племенницата си. — Ако с теб бяха и Едуар, Лиз-Мари и Вашел, щях да бъда най-щастливата жена на света.