Носеха се слухове, че се сдобил с редица важни сведения, които предал на англичаните. И двете страни се страхуваха, че войната е предстояща и се стремяха да изтръгнат една от друга колкото се може повече военни тайни. Освен това Шпионинът разкри някои неща, които поставяха новите властници във Франция в изключително неловко положение. Правителството отчаяно се мъчеше да запуши всички дупки, от които изтичаше информация, но въпреки това Англия научаваше подробности за важни заповеди, стратегически планове, тактики и още много нещо, които по неуловими пътища попадаха в ръцете на Черния Мефисто и оттам у стария неприятел на Франция. Твърдеше се дори, че Шпионинът на три пъти с планирал и със собствените си ръце е успял да измъкне от Франция видни представители на френската аристокрация, които били осъдени на смърт.
Френските благородници виждаха в негово лице герой и правеха всичко, за да му помагат. Властите обаче го смятаха за един от най-опасните си врагове, които на всяка цена трябваше да бъдат унищожени.
— И аз съм чувала за този човек — намеси се в разговора Женевиев. — Говорят, че Събранието дава награда за главата му. Непрекъснато му поставят капани, но той винаги се изплъзва. Шпионите на правителството са безсилни.
— Казват, че отлично умеел да се предрешава — разказа Кити. — Питам се кой ли е той всъщност.
— В моята страна разказват, че е френски емигрант, който успял да се изплъзне от ръцете на новите властници и продължава да работи за възстановяването на короната — отвърна Женевиев. — Други обаче твърдят, че заема висок пост в републиканското правителство и го предава.
— Ето, виждаш ли! — засмя се Кити. — Този човек е чудесен артист, защото в Англия разправят, че е англичанин и работи във външното министерство.
— Кой? — попита Джъстин, който тъкмо влизаше в малкия салон. Без да бърза, се насочи към сребърната табла, поставена на овална масичка, наля си коняк в кристална чаша и седна в креслото до Женевиев.
— Говорим за Черния Мефисто — отговори оживено Кити.
— Ах, Кит! — простена Джъстин. — Стига сме говорили все за този досаден тип. Моля те, престани. Никой не знае съществува ли изобщо такъв човек. Човек не може да поиграе карти с най-добрите си приятели, без да се наслуша на най-невероятни истории за приключенията му. Омръзнал ми е до смърт. С глупостта си може да накара и най-смелия мъж да си остане в къщи.
— Ти разбира се не си като него — ядоса се веднага Кити. — Господи! Не ни разваляй настроението с проклетото си равнодушие. Върви и си потърси нещо, което да те забавлява, защото искаме да продължим разговора си. — Тя отново се обърна към Женевиев: — Наистина не ти завиждам, мила. Сигурна съм, че на света няма по-скучен човек от бъдещия ти съпруг.
— Нали няма да се оженя за теб, Кит? — изръмжа несдържано Джъстин. — Освен това Женет не е диваче като теб.
— О, аз също обичам да се забавлявам — отговори безгрижно Женевиев, влязла отново в ролята на глупавичко момиче. — Надявам се, че няма да имаш нищо против развлеченията ми, Джъстин. Няма да те карам да ме придружаваш.
— Слава Богу — отговори мрачно той. — Предпочитам вечерите в своя клуб.
— Я се дръж по-прилично, Джъстин! — намеси се енергично Доминик. — Освен нашето семейство Женевиев не познава никого в Англия, затова ти ще я придружаваш навсякъде и ще я въведеш в обществото, както е редно.
— И насън не би ми хрумнало да занемарявам Женет, маман — отговори по-спокойно Джъстин. — Но всеки мъж има нужда да остане сам със себе си и се надявам, че и ти, и Женет много добре го разбирате. А сега ме извинете, ако обичате. Имам да уреждам някои делови въпроси, а и татко желае да поговори с Женевиев в кабинета си. — Обърна се към Женевиев и продължи: — После бих желал та те видя за миг насаме, мила моя.
Женевиев беше сигурна, че любезността му е предназначена само за ушите на леля й, но не възрази и леко склони глава в знак на съгласие.
— Моля те да ме извиниш, лельо Доминик. Ще отида да видя какво желае чичо Уилям.
— Разбира се. Ще се видим утре сутринта, миличка.
— Много добре. Лека нощ, лельо. Лека нощ, Кити. — Женевиев се усмихна мило и излезе от малкия салон. Тръгна по дългите извити коридори към кабинета на чичо си, мислейки за какво ли е решил да й говори толкова късно.
Почука тихо и като чу приглушеното: «Влез», натисна правата и пристъпи вътре.
— Ела, Женет. — Уилям вдигна очи от писалището си и я покани да седне. — Много мило от твоя страна, че веднага се отзова на поканата ми.
После заговори за незначителни неща, докато Женевиев нервно се въртеше на големия стол. Накрая се покашля и изпитателно я изгледа. Будните сиви очи сякаш я пронизаха.