О, това беше направо непоносимо! Поиска й се да се обърне и да хукне обратно към изхода, да избяга от този параклис и никога вече да не се върне. Но, сякаш беше прозрял намерението й, лорд Уилям притисна силно ръката й и я отведе при очакващия ги Джъстин.
Женевиев застана между Джъстин и Кити, която изпълняваше ролята на шаферка, и женихът здраво стисна ръката й. Невестата едва осъзнаваше, че духовникът произнася старите латински формули, които я свързваха завинаги с високия чужденец, застанал до нея. Тя механично повтори обета и почувства студенината на брачната халка, която младоженецът сложи на пръста й. После виконтът вдигна булото и докосна устните й със своите.
Почти против волята си Женевиев почувства прилив на радост и устните й се разтвориха срещу неговите. Джъстин се поколеба, но отговори на целувката и с учудване установи, че тялото на младата му съпруга омеква в ръцете му. Устните й бяха по-нежни от всичко, което си беше представял, гъвкави и покорни, и се разтапяха под бурната му целувка. Младият мъж дълбоко вдъхна нежния дъх на лилия, който се излъчваше от тялото й, и внезапно почувства желание да я грабне и отнесе със себе си в спалнята. С големи усилия се изтръгна от целувката и едва не се спъна в булото на невестата.
— Усмихни се, Женевиев! — изсъска в ухото й той, за да заглади неловкостта си, като прие за израз на отвращение смайването, изписано по лицето й. По дяволите! Само я беше целунал! Толкова ли се отвращаваше от него? — За Бога! Да не би да си видяла призрак?
Грубите думи бавно проникнаха в съзнанието на Женевиев. Тя се стресна и едва сега забеляза мрачния му укоряващ поглед. Нима беше толкова ядосан от реакцията на целувката му? Или защото се беше държала така пред хората?
Уплашена до смърт, ужасена от държанието си, младата жена направи онова, което се искаше от нея. Нали току-що се беше заклела да бъде покорна съпруга! Усмихна се и почувства как усмивката замръзва по лицето й, докато младоженецът я извеждаше от параклиса. Кити и лорд Паркър Уесткът, барон Хейдли, най-добрият приятел и шафер на Джъстин, ги следваха по петите.
Паркър сякаш не забелязваше напрегнатото мълчание между новобрачните. Когато излязоха навън, той избухна и смях и ги засипа с гръмки поздравления. Пожела им всичкото щастие на света, затупа Джъстин по рамото и заяви, че не се е надявал да доживее деня, в който приятелят му ще се ожени. После шумно целуна Женевиев по бузата и й пожела всичко най-хубаво, без да забелязва мрачното изражение на младоженеца.
— Имаш достатъчно време да се насладиш на младата си жена, Джъстин — отбеляза с дръзка усмивка Паркър. — Мое задължение е да целуна невестата, затова се овладей и престани да играеш ролята на ревнив съпруг. За съжаление вече съм женен и нямам никакво намерение да ти отнемам женичката, колкото и красива да е тя. — Той отново се обърна към Женевиев: — Не обръщайте внимание на грубостите му, лейди Женевиев. Само проклетата гордост на семейство Тревилин го кара да бъде мрачен и твърдоглав. По дяволите! Погледнете го само, не е ли точно копие на уважаемия си баща!
Женевиев кимна и се опита да се усмихне. Не чуваше нищо от онова, което й се говори.
Джъстин беше толкова ядосан от нахалните забележки на приятеля си и от собствената си необяснима реакция на безобидната му целувка, че, без да осъзнава какво прави, грубо сграбчи жена си за ръката и я отведе в къщата. Женевиев едва успяваше да върви в крак с него и, останала без дъх, го помоли да я почака. Джъстин рязко спря и сякаш едва сега забеляза, че е стиснал ръката на жена си в желязна хватка.
— Какво ти става? — попита остро Женевиев, когато я пусна. После разтърка мястото, където пръстите му бяха оставили червени следи. — Да не си полудял?
— Не. Много съжалявам, Женет. Нервират ме тия хора — излъга принудено Джъстин. — Господи! Как успя маман да събере толкова гости? Смятах, че ще се оженим в тесен кръг.
— Но тук няма излишни хора, Джъстин. Всички са свързани със семейството. Има твои приятели и служители, никой друг.
— Тогава слава на Бога, че не настоя за голяма сватба — простена облекчено той. — Явно притежаваш повече разум, отколкото можех да предположа при вида на тази… шапка.
— Моля те, Джъстин. — Женевиев раздразнено смръщи вежди. — Не е нужно да ме обиждаш. Не си справедлив и към бедната мисис Симпкинс, шапкарката. Уверявам те, че жената положи всички усилия да ме направи колкото се може по-красива. — Тъй като се беше овладяла достатъчно, за да се върне отново в ролята си, тя злобно добави: — Намирам дори, че е твърде скромна, като имам предвид колко време употреби, за да я направи.