Но защо не идваше? Ядоса се и едновременно с това реши, че е глупачка да се нервира за незначителни неща. Да не би пък да се беше излъгала? Може би нежната целувка пред олтара не означаваше нищо за него? Може би ревността към лорд Паркър и гневът му не бяха никакво доказателство, че държи на нея?
Без да може да си отговори, Женевиев се пъхна в леглото си с болезненото чувство, че е останала измамена. Хладният нощен вятър, който полюляваше завесите на прозорците, я накара да потрепери. Уви се с дебелата завивка и пламналите в началото на нощта очаквания се превърнаха на пепел, колкото повече часовете отминаваха.
В съседната стая Джъстин се вслушваше във всеки шум, долитащ от спалнята на жена му. Не успя да се пребори със себе си и да натисне овалната месингова дръжка на дебелата дъбова врата, която го отделяше от нея. За кой ли път си припомни изгарящата целувка пред олтара и ужасеното й лице веднага след това. Да върви по дяволите! Нямаше намерение да се натрапва на неопитна девственица. Още повече, че можеше да изпищи и да събере цялата прислуга в дома на баща му.
Ако сватбата беше станала в Блекхийт Хол, където той беше единствен господар, щеше със сигурност да освободи прислугата за цялата нощ…
Джъстин простена и гневно издърпа краищата на копринената вратовръзка, завързана със сложния възел на Тревилин. Когато най-после освободи шията си, седна уморено на един стол и си наля голяма чаша коняк. После сърдито изгледа етикета на бутилката. По дяволите, точно днес ли трябваше да попадне на тази френска напитка! Как можаха да му я оставят в стаята!
Беше толкова разгневен, че запрати чашата срещу таблата, тя падна и се разби на хиляди парченца. Течността се разля по дебелия турски килим. Джъстин се изправи и, олюлявайки се, пристъпи към сребърната табла, поставена на малка масичка. От днес нататък ще пие само джин, взе тържествено решение той, истински английски джин! Той беше хладен и бистър, през него всичко се виждаше. Той не криеше в себе си огнени изненади като мекия кехлибареножълт френски коняк — и като проклетата му жена французойка!
По дяволите! Тази жена беше вещица! Как иначе би успяла да го омае с напудрените си коси, смешните накити и просташката си шапка? Със странното си лице на фея, което едновременно изглеждаше и младо, и старо — и ужасно привлекателно! Всъщност кога хареса за пръв път това лице? Как, за Бога, тази кукленска фигурка успя да го улови в лапичките си?
Джъстин не искаше да се жени, не му трябваше съпруга. Задачата му беше твърде деликатна, твърде опасна, за да се обременява на всичкото отгоре и с жена, която да отклонява вниманието му. Защо баща му не поиска да го разбере? Защо така упорито настоя да го ожени за Женевиев? Той ли беше виновен, че братовчедка му е беден емигрант без средства и без родина? Той ли беше виновен, че бедничката наистина нямаше друг избор, освен да се омъжи за него?
Освен това в живота й е имало друг мъж, беше казала тя. Беше го обичала… По дяволите! Джъстин беше дал името си на тази жена, беше й обещал закрилата си. Въпреки обратните му твърдения тя също имаше известни задължения към него, не беше ли така?
С несигурни движения той се приближи до вратата. Но не успя да направи и две-три крачки, когато се спъна и се просна с цялата си дължина на килима. Там прекара нощта, измъчван от жестоки кошмари, докато в съседната стая Женевиев горчиво плачеше във възглавницата си.
Книга трета
Желание под маска
13
Блекхийт Хол, Англия, 1792 година.
Господарската къща в имението на Джъстин, разположено в Южен Корнуол, беше много стара и изглеждаше малка в сравнение с великолепието на Нортчърч Аби, затова пък излъчваше особено, сурово очарование. Когато Женевиев я зърна за първи път през прозореца на каретата, която отвеждаше новобрачните в новия им дом, тя усети, че настроението й веднага се подобрява.
Къщата беше построена на висок хълм, от който се разкриваше прекрасна гледка към обширното, насечено с пропасти плато, което стръмно се спускаше към скалистия морски бряг. Зданието сякаш царуваше над тази сурова местност и правеше силно впечатление с величествената си простота. Тесните наблюдателни кули със зъбци, които се издигаха от двете страни на масивните порти от орехово дърво, приличаха на езически обелиски, шибани от бурните степни ветрове. Мънички заострени прозорци, прилични повече на бойници, бяха разположени по всички етажи на кулите.