По триетажната фасада на къщата бяха равномерно разположени високи, сводести прозорци, чиито кристални стъкла блещукаха като диаманти. Сякаш десетки очи проблясваха зад тъмни тайнствени маски, помисли си неволно Женевиев и сърцето й се сви. Струваше й се, че къщата е прозряла играта й и й се присмива.
Сградата беше във формата на буквата «Н» и двете предни крила заграждаха тесен, облицован с плочки площад, който водеше към входната врата. Стените бяха обрасли с бръшлян и това правеше къщата още по-мрачна. На горния етаж, в еркерите на косо разположените покриви, бяха поставени каменни статуи, които приличаха на пълководци, приемащи парад. Зад тях се издигаха високите, скосени комини на камините от времето на Тюдорите, които единствени нарушаваха строгата хармония на покрива.
В средната част, между двете кули, беше изграден и четвърти етаж, плоският покрив на който беше превърнат в тераса с високи каменни перила.
— О, Джъстин, та тук е прекрасно! — провикна се въодушевено Женевиев и се наведе през прозорчето, за да разгледа по-добре къщата. — Много по-красиво от Нортчърч Аби!
Виконтът беше смаян и в същото време трогнат от възхищението на жена си, защото тайно в себе си се беше страхувал, че тя ще се отврати от дома му и ще се оплаче от самотата му. Поне така правеха метресите му, които предпочитаха градската къща в Лондон и хвърляха жадни погледи към великолепието на Нортчърч Аби, чийто наследник беше той. Женевиев обаче наистина харесваше Блекхийт Хол и това зарадва Джъстин, който много обичаше дома си. Импулсивните й думи го накараха да предположи, че има до себе си съмишленица, и още повече засилиха страстния му стремеж да опознае скритите страни на характера й, грижливо опазени досега.
Все още не беше я направил своя истинска съпруга. На сутринта след сватбата се беше събудил премръзнал и с ужасен махмурлук на дебелия килим и с горчиви думи беше проклинал глупостта си. Женевиев беше негова и нямаше защо да проявява скрупули. Въпреки това не смееше да се доближи до нея. През деня тя се държа толкова хладно, че вечерта Джъстин поръча в гостилницата да им приготвят две отделни стаи. Плашеше го мисълта за шума, който щеше да вдигне жена му, ако се опиташе да преспи в едно легло с нея. Много добре си спомняше крясъците и заплахите й, когато бяха деца, и не се съмняваше, че характерът й щеше да се прояви в цялото си великолепие при всеки опит за сближение.
Джъстин уморено въздъхна. Какво значение имаше, че жена му не го иска и все още тъгува за изгубения любим? И без това той не можеше да си позволи да изложи на провал рискованата си дейност заради една жена, която щеше да се залепи като репей за него. Въпреки това беше странно, че се чувстваше привлечен от жената, за която се беше оженил против волята си. Тя продължаваше да пудри косите си въпреки учтивите му обяснения, че пудрата отдавна вече не е на мода, а шапката, която беше сложила днес, беше чудовищно произведение на изкуството, отрупано с цветя, и Джъстин едва го понасяше. Това беше по-страшно дори от шапката с дантелен воал, която беше носила в деня на сватбата.
Добре, че поне домът ми й харесва, помисли с въздишка Джъстин, макар че най-малко беше очаквал именно това. Настроението му се подобри и с необичаен за него ентусиазъм той започна да описва на съпругата си какво представлява имението му.
Докато Джъстин говореше, Женевиев с болка осъзна колко държи мъжът й на Блекхийт Хол и как полага всички усилия да го поддържа в добро състояние. Тъй като отлично си спомняше думите му, че не желае да му досаждат с любопитни приказки, тя с колебание зададе въпрос за деловите му ангажименти, но за свое учудване получи обстоен отговор.
— Притежавам няколко калаени и каолинови мини, в Корнуол, освен това съм съдружник в рибарски предприятия в Пензанс. В Девън отглеждам говеда и овце, а в Чедър Джордж, Самърсет, притежавам малко имение, в което се произвежда сирене. Желаеш ли да продължа? — попита развеселено той.
Женевиев поклати глава.
— Не се учудвам, че си винаги зает.
Най-после спряха пред къщата и Джъстин помогна на Женевиев да слезе. После нареди на прислугата да разтовари багажа и да откара каретата обратно в Нортчърч Аби. Накрая помоли жена си да почака за момент и отиде да види двуколката и сивите жребци, докарани от камериера му Ферди. Четирите първокласни коня бяха в добро състояние и Джъстин похвали слугата за грижливостта му.
— Благодаря ви, сър. — Съсухреният човечец засия с цялото си лице. — Всичко мина добре. Пък и не ми създаде особени трудности, защото вашата карета се движеше много бавно. Можех да оставя конете да препуснат напред като вихър. Веднага щяха да задминат тая вехтория, сър. Тя изобщо не може да се сравнява с впряга ви. Просто не разбирам защо старият господар не си купи нова карета. Има достатъчно пари.